Тес Геритсън - Гравитация

— Прекратете масажа.

Сестрата вдигна ръце от гръдната кост на Деби.

Джак постави върха на иглата точно под мечовидния израстък. Собственото му сърце биеше оглушително в момента, в който той прободе кожата й. Натисна иглата, която плавно си проби път в гръдния кош, докато влезе в сърцето.

Издърпа съвсем леко назад буталото и щом в цилиндъра нахлуха няколко капки кръв, той разбра, че вече беше вътре. Натисна буталото и наведнъж вкара цялата доза епинефрин, след което рязко издърпа иглата.

— Продължете с масажа — обърна се той към сестрата и погледна към монитора. „Хайде Деби. Бори се, дявол го взел! Не ни предавай така лесно. Не предавай Бил, хайде!“

В стаята настъпи гробно мълчание и очите на всички бяха впити в монитора. Линията се изравни, миокардният мускул умираше бавно, клетка след клетка. Никой не обели дума; в погледите и по лицата им бе вдълбано тяхното поражение.

„Толкова е млада“, помисли си Джак. Само на тридесет и шест е.

Точно колкото Ема.

Доктор Саломон беше човекът, който реши да поеме нещата.

— Да приключваме — тихо рече той. — Час на смъртта — единадесет и петнадесет.

Сестрата, която се занимаваше със сърдечния масаж, бавно отстъпи от тялото. Под яркото неоново осветление на стаята трупът на Деби имаше бледия, бездушен цвят на пластмаса. Приличаше на манекен от витрина. Сега тя бе толкова различна от енергичната и остроумна жена, която Джак бе срещнал преди пет години на едно парти на НАСА под открито небе, осеяно със звезди.

Маргарет пристъпи зад паравана. За момент тя остана смълчана, сякаш не можеше да познае собствената си дъщеря. Доктор Саломон сложи ръка на рамото й и нежно каза:

— Случи се прекалено бързо. Нищо не можехме да направим.

— Той трябваше да бъде тук — промълви Маргарет и се задави на последните думи.

— Опитахме всичко, за да я задържим жива — отвърна й доктор Саломон. — Съжалявам.

— А аз съжалявам за Бил — отвърна му Маргарет, взе ръката на дъщеря си и я целуна. — Той толкова искаше да бъде тук. Сега никога няма да си прости, че не е успял.

Джак излезе от стаята и се отпусна в едно от креслата в стаята на сестрите. Думите на Маргарет още звъняха в ушите му. „Той трябваше да бъде тук. Сега никога няма да си прости, че не е успял.“

Погледна към телефона. „Аз какво още правя тука?“ — запита се той.

Взе телефонния указател от бюрото, прелисти жълтите страници, намери телефона и го набра.

— Транспортна компания „Лоун Стар“ — обади му се приятен женски глас.

— Трябва да стигна до Кейп Канаверал.

Кейп Канаверал

През отворения прозорец на автомобила под наем Джак вдишваше влажния въздух на остров Мерит и разнообразните аромати на заобикалящата го джунгла. Пътят, който водеше до Космическия център „Кенеди“ беше необичайно тесен и минаваше през портокалови горички, порутени малки павилиончета за бърза закуска и буренясали дворове, оградени с телени мрежи и пълни с ръждясали самолетни части. Денят си отиваше и пред Джак заблестяха червените светлини от стоповете на стотиците автомобили, които вече едва се влачеха. Все повече коли се събираха и скоро движението щеше да се превърне в безкрайна колона от туристи, търсещи място за паркиране, откъдето да могат да наблюдават излитането на совалката призори.

Нямаше смисъл да си пробива път през създалата се бъркотия от автомобили. Нито пък да се опитва да стигне по някакъв начин до главния вход на Порт Канаверал. По това време астронавтите вече спяха. Бе пристигнал твърде късно, за да се сбогува.

Отби вдясно и изчака удобен случай да обърне обратно, след което настъпи газта към магистрала А1А. Пътят към Кокосовия бряг.

Още от ерата на Алън Шепърд 7 7 Първият американски астронавт, излетял на 5 май 1961 г. на борда на космическия кораб „Фрийдъм 7“ — част от програмата на НАСА за човешки полети в космоса, и в продължение на 15 минути е достигнал суборбитална височина 185 км над земната повърхност. По-късно той е командир на „Аполо 14“ и директор на астронавтския отдел в НАСА. Пенсионира се през 1974 г. — Б.пр. и първите мисии на „Меркурий 7“ Кокосовия бряг беше едно от местата, където астронавтите прекарваха свободното си време. Представляваше редица от не особено скъпи хотели, барове и малки магазинчета за тениски, разположена върху парче земя, заключено между Банана Ривър от запад и Атлантическия океан на изток. Джак познаваше това място като петте си пръста, знаеше всяко едно заведение от ресторанта „Токио“ до бара „Муун Шот“. Някога дори бе тичал за здраве по същия този бряг, по който и Джон Глен 8 8 Първият американски астронавт, пилотирал на 20 февруари 1962 г. извеждането на совалка в орбита. Извършил е три обиколки около Земята и се е приземил в океана близо до Бахамските острови. — Б.пр. бе тренирал. Само преди две години бе стоял в парка пред кея, загледан към ракетната площадка 39А, която се намираше отвъд Банана Ривър. Тогава наблюдаваше неговата совалка, огромната тромава птица, която трябваше да го изведе в космоса. Споменът за онзи случай все още бе болезнен в съзнанието му. Спомни си как след излитането той тръгна да бяга в онзи нажежен следобед. И после острата пронизваща болка горе, над хълбока, която бе толкова непоносима, че го бе проснала на колене. А след това, в мъглата на наркозата, в един от спешните кабинети се бе появило лицето на неговия лекар в Космическия център, когато научи лошите новини. Имаше камък в бъбрека.