Тес Геритсън - Гравитация

Маргарет вдигна очи, щом Джак влезе в ограденото с параван помещение и кимна за поздрав.

— Прекара тежка нощ — каза му тя. — Треска. Никой не знае откъде се е взела.

— Антибиотиците ще я оправят.

— А после какво? Ще се оправим с инфекцията, но какво ще стане после? — Маргарет въздъхна дълбоко. — Тя би се ядосала, ако можеше да се види. С тези маркучи по нея. И игли. Би се развикала и би ни накарала да я оставим на мира.

— Не е време да се предаваме. Електроенцефалограмата й показва мозъчна дейност. Мозъкът й работи все още.

— Тогава защо не се събужда?

— Тя е млада. Има още толкова много живот пред себе си. Може да се бори.

— Това не е живот. — Маргарет наведе поглед към ръката на дъщеря си. Тя бе подпухнала и посиняла на места от венозните системи, към които я бяха включвали. — Когато баща й умираше, Деби ми каза, че никога не би искала да свършва по този начин. Привързана към леглото и хранена с маркучи. Все си спомням тези нейни думи. И си мисля за тях… — Маргарет вдигна отново поглед към него. — Вие какво бихте направили? Ако това беше вашата жена?

— Едва ли щях да се откажа.

— Дори ако тя ви е казала, че не иска да свършва по този начин?

Той се замисли за момент. После отговори твърдо:

— Решението е мое, в края на краищата. Няма никакво значение, какво тя или който и да било друг ми е казал. Никога не бих се отказал от някого, когото обичам. Никога. Дори да съществуваше и най-минималния шанс да го спася.

Думите му не донесоха утеха на Маргарет. Той нямаше право да поставя под въпрос нейните убеждения и инстинкти, но тя го бе попитала за мнението му и той бе отвърнал, слушайки единствено сърцето си, а не разума си.

Почувства се виновен и вместо извинение потупа Маргарет по рамото и излезе. Най-вероятно природата щеше да отнеме от ръцете им съдбоносното решение. Всеки пациент в състояние на кома и вътрешна инфекция се намираше на прага на смъртта.

Той напусна интензивното отделение и потиснат влезе в асансьора. Доста мрачно начало на отпуската му. Първата му спирка, реши той, щом стъпи на партерния етаж, щеше да бъде в бакалията на ъгъла, откъдето щеше да си вземе стек от шест бири. Леденостудена бира и следобед, посветен да подготви яхтата за плаване, беше всичко, от което имаше нужда в този момент. Надяваше се така да разсее мислите си за Деби Ханинг.

— Код синьо, интензивно отделение. Код синьо, интензивно отделение.

Джак вдигна рязко глава. „Деби“, помисли си той и се втурна към стълбището.

Зад паравана й вече гъмжеше от хора. Той разбута един-двама от колегите си и впи поглед в монитора. „Нужна е дефибрилация!“ Сърцето й в момента представляваше купчина безразборно гърчещи се мускули, неспособни да изпомпят кръв, така необходима за живота на мозъка й.

— Една ампула епинефрин. Незабавно! Всички да се отдръпнат! — нареди лекарят и преметна лопатките на дефибрилатора през раменете си.

Джак видя как при разряда на електричеството тялото й неестествено се сгърчи назад и подскочи нагоре, върху монитора правата линия също се сгърчи нагоре, но отново възвърна своята равна и зловеща линия. ЕКГ-линията на монитора показваше камерна фибрилация.

Една от сестрите се бе заела с масаж на сърцето. Късата й руса коса се стрелваше напред с всеки ритмичен натиск на ръцете и тялото й върху гръдния кош на Деби. Доктор Саломон се обърна назад, когато Джак се присъедини към тях край леглото.

— Сложихте ли амиодарон? — попита Джак.

— Току-що, но не действа.

Джак отново погледна към линията на монитора. Камерната фибрилация бе преминала от леко назъбена към гладка линия. Влошаването настъпваше бързо и всичко клонеше към равната линия на смъртта.

— Направихме четири електрошока — рече доктор Саломон. — Но нямаме сърдечен ритъм.

— Интракардиален епинефрин?

— Май ще запеем „Аве Мария“. Давайте адреналина!

Сестрата приготви спринцовката с епинефрин и постави дългата игла, която трябваше да достигне сърцето на Деби. Още щом я пое в ръцете си Джак знаеше, че те вече бяха изгубили битката за живота й. Тази последна, крайна мярка нямаше да промени нищо. Но в мислите му изникна Бил Ханинг, който стоеше горе в мъчително очакване да се прибере при жена си. После през главата му преминаха думите, които бе казал на Маргарет преди няколко минути.

„Никога не бих се отказал от някого, когото обичам. Никога. Дори да съществуваше и най-минималния шанс да го спася.“

Той погледна към Деби и за част от секундата пред очите му се появи лицето на Ема. Той преглътна тежко и каза: