Тес Геритсън - Гравитация

Роман кимна с глава.

Тя отмести резето на стоманения контейнер и извади отвътре един плексигласов цилиндър, който постави върху плота на количката. Съдържанието на цилиндъра се носеше плавно нагоре-надолу в прозрачна формалинова баня.

— Открихме това в гръбначния стълб на Кеничи Хирай — обади се Роман. — Прешлените са го предпазили от силата на инерцията при аварийното приземяване на „Дискавъри“. Когато го извадихме, то все още беше живо — или поне отчасти.

Джак се опита да каже нещо, но откри, че не може да изговори и звук. В ушите му бучеше само шумът на вентилаторите и тътенът на собствения му пулс, докато не откъсваше ужасен поглед от съдържанието на плексигласовия цилиндър.

— В това се превръщат ларвите — рече Роман. — Това е следващата фаза.

Сега той разбра. Причината за секретността. Онова, което бе видял, онова, което бе съхранено във формалин, сгърченото в онзи цилиндър бе обяснението на всичко. Макар че по него си личаха някои следи от увреждане на тъканта, докато е било изваждано от гръбначния стълб, основните му черти бяха очевидни. Лъскавата кожа на земноводно. Опашката на попова лъжичка. И зародишната извивка на гръбнака — нещо, което не бе характерно за земноводните, а далеч по-ужасяващо, заради генетичния си произход, който бе ясно различим. Приличаше на бозайник, помисли си Джак. Може би дори на човек. Действително, вече бе започнало да наподобява на приемника си.

Ако това нещо атакуваше различни земни видове, то щеше отново да промени външния си вид. Щеше да атакува ДНК-то на всеки земен организъм и можеше да възприеме всяка форма. И може би в крайна сметка не би му бил необходим приемник, за да се развие и размножава. Може би щеше да се превърне в самостоятелен организъм, способен да оцелява при всякакви условия. Може би дори щеше да притежава разум.

И Ема бе жив инкубатор на тези неща, тялото й бе като майчин пашкул, в който растяха и от който се хранеха.

Джак потрепери, застанал на ръба на самолетната писта и загледан в голата пустиня наоколо. Военният джип, който ги беше докарал дотук с Гордън, сега представляваше малък прашен стълб далеч на хоризонта. Ярката бяла светлина на слънцето блесна, жегна очите му и те се насълзиха, в резултат на което за известно време пустинята се размаза пред погледа му, сякаш се намираше под водата.

Джак се обърна към Гордън.

— Няма друг начин. Трябва да го направим.

— Могат да се случат толкова неща.

— Винаги съществуват тези възможности. По време на всеки старт, винаги нещо може да се обърка. Пък и какво му е различното на този?

— Нямаме резервни планове. Нямаме варианти за действие. Зная с какво си имаме работа — с обикновена ракета, дело на каубои мераклии.

— Което го прави напълно възможно. Какво им беше мотото? „По-малък, по-бърз, по-евтин“.

— Добре — рече Гордън, — да кажем, че не се взривиш още на ракетната площадка. Да кажем, че и Въздушните сили не те отстрелят във въздуха. Дори да успееш да се качиш горе, големият въпрос е: Ще подейства ли ранавирусът или не?

— От самото начало, Гордън, има едно нещо, на което не мога да си отговоря: Откъде се е взела ДНК на жаба в генома на „Химера“? Как така „Химера“ е усвоила гените на жаба? Според Роман това било случайност, грешка, която се е случила в лабораторията на доктор Кьоних. — Джак поклати глава. — Аз обаче изобщо не смятам, че е грешка. Мисля, че Кьоних нарочно е пъхнала тези гени там. Нещо като предпазна мярка.

— Не разбирам.

— Може би жената е мислила за бъдещето, за възможните опасности. Какво би се случило, ако тази форма на живот се промени в условията на безтегловност. Така че ако „Химера“ излезе от контрол, тя просто си е осигурила метод, с който да я убие. Нещо като странична вратичка, заобикаляща цялата устойчивост на организма на толкова много други лекарства. И така.

— Жабешки вирус.

— Ще подейства, Гордън. Ще видиш, че ще подейства, залагам си живота за това.

Един прашен стълб се издигна между тях и понесе със себе си пепел, пясък и стари хартии. Гордън се обърна и погледна към самолетната писта, където ги очакваше техният „Т-38“, с който бяха долетели от Хюстън. После въздъхна дълбоко.

— Знаех си, че ще кажеш това.

22 август

Каспър Мълхоланд бе изгълтал вече цяла опаковка таблетки против стомашни киселини, но въпреки това стомахът му сякаш бе врящ на огъня казан със солна киселина. В далечината, сред пустинния пясък „Апогей II“ блестеше на яркото слънце като чисто нов куршум с връх, насочен право нагоре. Всъщност тя не представляваше някоя внушителна гледка, особено за този род публика. Голяма част от тях бяха чували или по-скоро усещали под краката и в стомасите си тътена при изстрелването на совалка на НАСА, бяха наблюдавали с нямо страхопочитание величествената гледка на колосалните стълбове огън, които се издигаха все по нагоре и по-нагоре в небето. „Апогей II“ изобщо не можеше да се сравнява със совалка. Тя приличаше по-скоро на детска ракета за игра и Каспър виждаше разочарованието в очите на дузината пристигнали зрители, които сега се изкачваха по новопостроената платформа за наблюдение и се взираха в далечината отвъд голата пустиня, към стартовата площадка. Всички искаха нещо голямо. Всеки бе влюбен в размерите и мощта. А малките, елегантни и прости неща просто не интересуваха никого.