Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

Петък, 25 февруари 1966 г.

Трийсетият ден след последното отвличане беше след седмица и никой, включително и Кармайн, нямаше основание да вярва, че сега имат по-добра възможност да предотвратят убийство, отколкото преди четири месеца. Никога разследване не се беше проточвало толкова дълго при толкова много хора, назначени по него, толкова предохранителни мерки, предупреждения и разгласа из целия щат.

Разбраха се, че в общи линии ще действат по същия начин: всеки заподозрян в щата ще бъде поставен под двайсет и четири часово наблюдение от понеделник, двайсет и осми февруари, до петък, четвърти март. Това включваше и трийсет и двамата заподозрени от Холоуман. Вече действаха по-здраво и по-гладко. В случая с професор Боб Смит например безполезната охрана на „Манор Марш“ щеше да бъде дублирана от четири екипа съгледвачи от полицията в Бриджпорт. Освен ако не се бе прицелил в жертва от Бриджпорт, професорът ще трябва да преплува река Хусатоник, ако иска да отиде на изток, или да се промъкне през шестте пункта, в които бяха блокирани шосетата, ако иска да тръгне на запад. Това беше основната разлика между плана миналия месец и сега: полицейски коли и униформени полицаи, както и цивилни и коли без надписи да завардят всички шосета. На среща с представители на участъците от щата се разбраха, че ако заловят Призраците на някой от пунктовете, така да бъде. За всеки появил се там заподозрян това значеше голяма червена точка в досието му и засилено наблюдение. Ако през февруарско-мартенската акция Призраците отново им се измъкнеха, тогава през март и април ще има нови полицейски методи и нови заподозрени.

Кармайн реши да не се включва в наблюденията. Не беше вероятно в началото на март температурите да паднат под нулата, така че най-добре да е на място с постоянна чиста радиовръзка с всички останали и голяма карта на Кънетикът на някоя стена наблизо. Двата последователни удара на Призраците далеч на изток му подсказваха, че е време да се насочат на север или на запад. Полицаите от Масачузетс, Ню Йорк и Роуд Айлънд се бяха съгласили да наситят границите си с Кънетикът с повече патрули, отколкото мухи кацат по животински труп. Беше война на живот и смърт.

Като си мислеше повече за вечерта, която щеше да прекара с Дездемона, отколкото за закучилото се изтощително разследване, в късния следобед Кармайн занесе папките с описание на случаите „Понсонби“ на улица „Кейтърби“.

— Да пазите непотърсени загубени лични вещи от 1930 година? — попита той докторантката от архиварското дуо. Неквалифицираният никакъв го нямаше. Както и полицейският пикап. Да му се не види, забрави да каже на Силвестри какво става в тук.

— Би трябвало да имаме лични вещи още от времето на Революцията — каза тя саркастично, защото не й беше приятно, че е задигнал папките й, но пък се притесняваше, че си е тръгнала по-рано в понеделник.

— Искам да видя личните вещи на тези две жертви на убийство — каза той, като размаха двете безименни тънки папки под носа й.

Тя се прозя, погледна си ноктите, а после обърна очи към часовника.

— Съжалявам, но идвате прекалено късно, лейтенант. Сега е пет и трябва да затваряме. Елате утре, когато отворим.

Утре Силвестри щеше да научи всичко с подробности, но защо да не осигури на кучката една безсънна нощ, преди секирата да се стовари върху нея?

— Тогава ви предлагам — каза той мило — утре рано сутринта да накарате колегата си да използва по предназначение полицейската кола и да достави кутията с принадлежностите им на лейтенант Кармайн Делмонико в сградата на Областната администрация. Ако поисканата пратка не бъде доставена, моята племенница Джина ще седне на мястото ви. Тя няма търпение да започне работа в полицията, и то на някое спокойно местенце, за да може да учи. Иска да влезе във ФБР, но изпитът е много тежък за жена.

Неделя, 27 февруари 1966

В единайсет преди обед в неделя, преди началото на наблюдението, Кармайн влезе в полицейското крило на областната административна сграда. Чувстваше се самотен, неспокоен и напрегнат.

Самотен, защото в петък вечерта Дездемона заяви, че ако времето през уикенда е поносимо, ще направи поход по маршрута „Апалачи“ чак до границата с Масачузетс. Тъй като обичаше да е в леглото му, това го завари малко неподготвен. Не се вслуша в протестите му, че ще трябва да се лиши от една полицейска кола, за да я закарат и да я върнат. Притесняваше се, че очакванията му от тази връзка бяха много по-различни от това, което бе изпитвал със Сандра. Въпреки че не я биваше в нито една от двете роли, тя все пак бе негова съпруга и майка на детето му и той я бе наредил в специално чекмедже в съзнанието си, което не смееше да отваря, докато е на работа. А Дездемона се въртеше в ума му непрекъснато и това нямаше нищо общо с ролята й в разследвания от него случай. Той просто нямаше търпение да я види. Може би беше от възрастта. Беше на двайсет, когато срещна Сандра, и на четиридесет, когато Дездемона влезе в живота му. Като родител не се справяше добре, а като съпруг бе още по-трагичен. Сигурен беше, че не иска Дездемона само като любовница. Брак, май искаше брак. Само че дали тя го искаше? Нямаше никаква представа. Походът й в Апалачите може би означаваше, че нуждата й от него не е толкова голяма, колкото неговата от нея. Но беше толкова любяща, когато бяха заедно и никога не го упрекваше, че не й обръща внимание заради работата си. О, Дездемона, не ме разочаровай. Остани с мен, стани едно цяло с мен!