Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

Когато се върна в колата, се зачуди, какво ще прави Чък Понсонби, ако закрият „Хъг“? И без насоките от професора? Ще стане семеен лекар? Не, Чарлз Понсонби не беше такъв човек. Прекалено е надменен, студен и елитарен. Възможно беше след това Чарлз Понсонби никога повече да не работи като лекар и затова нямаше никакъв интерес да съсипе „Хъг“, помисли си Кармайн.

Влезе при Патрик, изсумтя и се отпусна в креслото в ъгъла.

— Как върви? — попита Патрик.

— Не питай. Знаеш ли какво ще ми се отрази добре сега, Патси?

— Не, какво?

— Една хубава стрелба на паркинга на „Чъб Боул“, за предпочитане с автомати. Или обир на най-голямата банка на Холоуман от десетина маскирани. Трябва ми нещо освежаващо.

— Така говорят киселите ченгета, които нищо не вършат.

— Нямаш представа колко си прав. Това е разследване на думи, само думи, думи, думи. Няма престрелки, няма обири.

— Предполагам, че няма резултат и от портрета, който Джил Мензайс направи по описанието на жената от „Тинкър Бел“?

— Нищо. — Кармайн се изправи и застава нащрек. — Патси, ти си десет години повече на тази грешна земя от мен, спомняш ли си убийството на гарата през 1930 година? Трима души са били пребити до смърт от банда хулигани. Питам, защото единият от тях е бил бащата на Чарлз и Клеър Понсонби. И сякаш това не им било достатъчно, ами загубили и парите си при срива на борсовия пазар.

Патрик се замисли дълбоко, после поклати глава.

— Не, не си спомням. Майка ми цензурираше цялата информация, която стигаше до мен, като бях дете. Но сигурно някъде в архивите има доклад. Нали познаваш Силвестри, не би изхвърлил и употребявана салфетка, а предшествениците му са били същите.

— Канех се да пратя някого на улица „Кейтърби“ да вземе едни други документи, но тъй като нямам какво да правя, може да се разходя дотам и сам да проверя. Трагедиите на семейство Понсонби ме заинтригуваха. Възможно ли е те да са дело на Призраците?

Оставаше по-малко от седмица преди следващия удар на Призраците. Февруари беше кратък месец, затова може би бяха насрочили отвличането за началото на март. Кармайн все повече се сковаваше от ужас и би отишъл чак в Мейн дори по това време на годината, за да провери незначителна улика, но улица „Кейтърби“ бе доста по-близо. Архивите бяха кошмарът на всеки държавен служител, независимо дали ставаше въпрос за полицейски, медицински, пенсионни, имуществени, за нивото на водните басейни, данъчни или която и да била от стотиците категории. Когато болницата на Холоуман беше възстановена през 1950 година, архивите й заеха цяло отделно помещение, така че не се пречкаха. Джон Силвестри беше комисар от 1960 и се бе борил яростно да се запази всяко листче хартия, с което полицията разполагаше, включително и от времената, когато Холоуман е имал само един полицай и кражбата на кон се е наказвала с обесване. Когато местен производител на бетон фалира, Силвестри не остави на мира по-висшестоящите от него, докато не му отпуснаха пари и не му позволиха да купи сградата на банкрутиралото предприятие, разположена върху три акра на улица „Кейтърби“ в индустриалната зона, известна с прахоляка и шума, заради които и имотите там не струваха скъпо. Трите акра и това върху тях бяха пуснати на търг за дванайсет хиляди долара и полицията на Холоуман ги спечели.

Върху имота имаше огромно хале, в което производителят на бетон бе държал камионите и резервните си части, както и всякакъв вид оборудване. След като изчистиха праха и мръсотията и оправиха терена, в халето върху метални полици се настани целият архив на полицията. Покривът не течеше, което беше едно от най-важните неща, а два големи вентилатора в двата края под покрива осигуряваха добра циркулация на въздуха и държаха в минимални граници мухъла през лятото.

Двамата архивари си живееха живота в усамотената каравана, поставена до входа на халето. По-неквалифицираният от двамата от време на време премиташе пода на архива и ходеше до близкия магазин за деликатеси да купува кафе и храна, а по-квалифицираната пишеше докторска дисертация за развитието на криминалните тенденции в Холоуман от 1650 година насам. Нито един от тях не прояви и най-малък интерес защо този странен лейтенант е дошъл на крака до улица „Кейтърби“. Докторантката просто му каза къде да търси и се върна към дисертацията си, а колегата й изчезна с един полицейски пикап.

Архивите от 1930 заемаха деветнайсет големи кутии, а докладите на съдебния лекар от 1939 — още толкова. Престъпността се бе увеличила силно по време на Голямата депресия. Кармайн намери досието на Мортън Понсонби от октомври 1939, след това потърси това на Ленард Понсонсби от 1930. Формулярите не се бяха променили много оттогава. Листове А4, поставени в кафяви книжни папки, някои закопчани с кламери, други — хвърчащи. През 1930 листовете не са се перфорирали, за да се закрепват в папките. Нито пък е имало достатъчно хора да се занимават с делата, които се затварят и се изваждат от „текущите“ чекмеджета.