Дийн Кунц - Добрият

На път към задния изход на кафенето Линда хвърли само един поглед назад и видя, че предната врата се затвори след Тим, който изчезна в нощта.

Макар че го познаваше едва от няколко часа, при мисълта, че може повече никога да не го види, дъхът й секна.

Той беше решил да й помогне, вместо да я остави на вълците. Нямаше никаква причина да подозира, че ще изчезне от живота й също тъй неочаквано, както беше се появил.

Никаква причина, с изключение на опита. Рано или късно всички си тръгваха. Или пропадаха през дупка в пода. Или бяха повлечени насила в дупката и пищейки в безсилието си да се задържат на повърхността, изчезваха.

Ако има достатъчно време, човек може да си внуши, че самотата е хубаво нещо — уединение, създаващо идеалните условия за размисъл и дори за свобода.

С такова убеждение би било глупаво да отвори вратата и да допусне, когото и да било до себе си, не може да го допусне изцяло. Защо да рискува трудно постигнатото равновесие, спокойствието наречено мир?

Не смяташе, че той ще се остави да бъде застрелян, не тук тази вечер, не когато беше заел отбранителна поза. Нещо в него подсказваше, че той знае какво прави, че не би било лесно да го убият.

Въпреки това беше подготвена за възможността да отиде до края на уличката и там да чака и чака и никога да не го види повече.

Стигна до вратата на кухнята и тя се отвори към нея. Появи се сервитьорка, носеща с една ръка поднос, отрупан с пълни чинии.

— Тук е кухнята, мила — обясни тя на Линда. — Само за персонала.

— Извинявам се. Търсех тоалетната.

— Ей там — посочи сервитьорката една врата надясно.

Линда влезе в тоалетната, която миришеше на боров дезинфектант и мокри книжни салфетки. Изчака за малко, излезе и влезе в кухнята, където миришеше значително по-приятно.

Покрай низ от фурни, котлони, фритюрници с врящо олио, хвърляйки усмивка на един от готвачите на аламинути, кимвайки на друг, тя премина през две трети от кухнята, преди един мъжага с провиснали месести части на ушите да изникне иззад висока стойка с продукти и за малко да се сблъска с нея.

Тя нямаше да забележи размера на месестите части на ушите му, ако той не носеше халкички на тях със сребърна розичка на лявата и рубинче на дясната.

Инак приличаше на културист, побъркан по сапуна и интимно запознат до най-малката подробност с всички филми на Куентин Тарантино: един мускулест, чисто измит нафукан пръдльо. На бялата му риза беше закачена значка с надпис: ДЕНИС ДЖОЛИ / УПРАВИТЕЛ ВЕЧЕРНА СМЯНА.

— Какво търсите тук? — попита той.

Тъй като беше преградил пътеката и не можеше да се промъкне покрай него, Линда отговори:

— Търся задната врата.

— Тук е разрешено само за персонала.

— Да, разбирам. Извинявам се, че влязох. Само да стигна до задната врата и веднага си излизам.

— Не мога да ви разреша това, госпожо. Ще трябва да напуснете кухнята.

Въпреки обиците и червената връзка той успяваше да си придаде вид на официално лице, облечено във власт.

— Тъкмо това искам да направя — увери го тя. — Искам да напусна кухнята през задната врата.

— Госпожо, ще трябва да напуснете оттам, откъдето дойдохте.

— Но задната врата е по-близо. Ако се върна там, откъдето дойдох, ще остана в кухнята по-дълго, отколкото, ако си изляза през задната врата.

Времето течеше и Тим навярно беше вече излязъл от паркинга. Ако Кравет не беше го последвал, а беше влязъл да търси нея, тя трябваше да е изчезнала.

— Ако нямате пари да си платите сметката, няма да го правим на въпрос — каза управителят.

— Моят приятел ще плати. Той мисли, че съм в тоалетната. Не искам да си тръгна с него. Искам да си тръгна сама.

Изтърканото до розово лице на Денис Джоли пребледня и мръсноводнистите му очи се изцъклиха тревожно.

— Той налита ли на бой? Не ми трябва да дойде разярен да те търси тук!

— Я се виж какви мускули имаш. Можеш да надвиеш всекиго.

— И дума да не става. Не ми трябва да се бия с никого.

Линда смени тактиката.

— Няма страшно, той не налита на бой. Той е просто едно влечуго. Дай му само да пуска ръце. Не искам да се кача в колата му пак. Пусни ме да си изляза от задната врата.

— Ако дойде да те търси и не те намери, ще си го изкара на нас. Ще трябва да се върнеш откъдето дойде.

— Ти имаш ли акъл? — възкликна тя.

— Е, голяма работа, че пускал ръце — отвърна Денис Джоли. — Щом не налита на бой, а само пуска ръце, нека те откара вкъщи, нека опипа туй-онуй, нека барне някоя цица, няма да ти стане нищо.