Майкъл Конъли - Деветте дракона

Старки вдигна очи от двойния екран, на който гледаше зърнест видеозапис на банков обир. Двата еднакви образа, единият по-ясно фокусиран, представяха мъж, насочил пистолет към гише на каса.

— Хари Бош! Човекът с план 4 4 Герой от филма „Какво да правиш, когато си мъртъв в Денвър“. — Б.пр. .

Бош нямаше време за празни приказки. Той се приближи и направо започна по същество.

— Имам нужда от твоята помощ, Барб.

Тя се намръщи, доловила настойчивостта в гласа му.

— Какво се е случило, приятелю?

Хари повдигна джиесема си.

— Получих един клип по телефона. Искам да увелича образа и да забавя кадъра, за да се опитам да разпозная мястото. Става дума за похищение.

Старки посочи екрана.

— В момента работя върху въоръжен банков обир в…

— На клипа е дъщеря ми, Барбара. Имам нужда от помощта ти веднага.

Този път тя не се поколеба.

— Дай да го видя.

Бош пусна клипа и й подаде телефона. Старки ги изгледа в мълчание. Лицето й не издаваше никакви чувства, но поведението й забележимо се промени, тялото й се напрегна и видът й изразяваше пълна професионална концентрация.

— Добре, можеш ли да ми го пратиш?

— Не знам. Мога да го пратя на телефона ти.

— Не можеш ли да ми го пратиш по имейл като прикрепен файл?

— Мога да пращам имейли, обаче за прикрепения файл не знам. Никога не съм опитвал.

С напътствията на Старки накрая той успя да й прати клипа по имейл.

— Сега ще почакаме да го получа.

Още преди Хари да попита колко време ще трае това, от компютъра й се разнесе сигнал.

— Ето го.

Лаборантката изключи екрана с банковия обир, после влезе в имейла си, свали клипа и го отвори в левия екран. На цял екран образът изглеждаше замъглен заради по-големите разстояния между пикселите. Старки го намали наполовина и изображението стана много по-ясно и контрастно, отколкото на телефона на Бош. Докато гледаше дъщеря си, той полагаше огромни усилия да се държи в ръце.

— Ужасно съжалявам, Хари — каза Барбара.

— Знам. Да не говорим за това.

Тринайсетгодишната Мади Бош седеше завързана на стол. Яркочервено парче плат здраво стягаше устата й. Тя носеше училищната си униформа, синя карирана пола и бяла риза с училищния герб отляво над гърдите. Гледаше към камерата — собствения й джиесем — с очи, които разкъсваха сърцето на Бош. „Отчаяние“ и „страх“ бяха само първите думи, описващи състоянието й, които му минаха през ума.

Отначало нямаше звук или по-точно никой не говореше. В продължение на петнайсетина секунди камерата държеше момичето в кадър и това беше достатъчно. Просто му я показваха. Отново го обзе ярост. И безпомощност.

После човекът с камерата протегна ръка пред обектива и за миг смъкна превръзката от устата на Мади.

— Тате!

Превръзката моментално се върна на старото си място и заглуши всичко, изречено след тази единствена дума.

Дланта се насочи надолу и се помъчи да опипа едната гърда на момичето. Мади реагира бясно, като се извъртя настрани, доколкото й позволяваха въжетата, и ритна с левия си крак към протегнатата ръка. Обективът подскочи, после пак се върна върху нея. Беше се прекатурила заедно със стола. През последните пет секунди записът просто я показваше на пода. След това екранът помръкна.

— Няма искане — отбеляза Старки, — просто я показват.

— Пращат ми послание — отвърна Бош, — предупреждават ме да се откажа.

Тя не отговори и с две ръце започна да работи на пулта си. Детективът знаеше, че с фини манипулации Барбара може прецизно да превърта записа напред и назад.

— Ще го прегледам кадър по кадър, Хари, но ще отнеме време. Това са трийсет секунди запис.

— Мога да го прегледам с теб.

— По-добре ме остави да си свърша работата. Ще ти се обадя веднага щом открия нещо. Довери ми се, Хари. Знам, че става дума за дъщеря ти.

Бош кимна. Нямаше смисъл да й диша във врата. Сама щеше да постигне по-добър резултат.

— Добре. Може ли само да погледнем момента, в който тя рита с крак, и после ще те оставя на мира. Искам да видя едно нещо. Когато оня премества камерата, зърнах някакъв проблясък. Приличаше на прозорец.

Старки върна записа назад. В реално време този момент представляваше хаос от замъглени движения и светлина, последвани от връщане на обектива към момичето. Но при превъртането кадър по кадър Бош обаче видя, че обективът за миг пресича стаята и стига до прозорец, след което се връща обратно.

— Бива си те, Хари — похвали го Барбара, — тук наистина може да има нещо.