Майкъл Конъли - Петата поправка

— За хлапетиите ли го прави, или за пред камерата? — попита Сиско.

— Защо изобщо задаваш този въпрос? — тросна му се Лорна.

Лиза наду един син балон и ловко го завърза с конец, после го подаде на шестгодишно момиченце, което хвана края на конеца и балонът се стрелна на около два метра над главата му. Детето се усмихна и вдигна лице, за да погледне новата си играчка. И в този момент разбрах какво е гледал Мичъл Бондюрант, когато Лиза го е ударила с чука.

— Тя го е направила — промълвих.

Усетих нервните импулси на милиони синапси, които се стрелнаха надолу по шията ми и по раменете ми.

— Какво каза? — попита Аронсън.

Погледнах я, но не отговорих и отново насочих вниманието си към своята клиентка. Тя напълни с газ нов балон, завърза го и го връчи на едно момченце. Повтори се същото. Момчето хвана конеца и вдигна сияещото си личице към червения балон. Инстинктивна, естествена реакция. Да вдигнеш поглед към балона.

— Боже Господи! — ахна Дженифър.

И тя беше разбрала.

— Ето как го е извършила.

Сега вече се обърнаха Сиско и Лорна.

— Според свидетелката тя е носела голяма пазарска чанта — каза Аронсън. — Достатъчно голяма, за да побере не само чук, но и балони.

Нататък поех аз.

— Вмъква се в гаража и пуска балоните над мястото за паркиране на Бондюрант. На конците може да са висели бележки, за да е сигурно, че ще ги види.

— Да — съгласи се Сиско. — Например, ето ти го твоето балонно плащане.

— Скрива се зад стълба и чака — продължих аз.

— И когато Бондюрант вдига глава към балоните, бам, точно по темето — завърши моят следовател.

Кимнах.

— И двата гърмежа, които някой помислил за изстрели, но впоследствие били сметнати за гърмене от ауспуха, всъщност не са нито едното, нито другото — прибавих. — На тръгване е пукнала балоните.

На масата се възцари ужасено мълчание. Докато Лорна не го наруши.

— Чакайте малко. Искате да кажете, че го е замислила така, все едно е знаела, че ако го удари по темето, ще заблуди съдебните заседатели?

Поклатих глава.

— Не, просто е извадила късмет. Искала е да го спре. Използвала е балоните, за да го накара да вдигне глава и да може да се приближи зад него. Останалото си е било чист късмет… нещо, което един адвокат знае как да използва.

Не можех да погледна колегите си в очите. Вторачих се в Лиза, която продължаваше да пълни балони.

— Значи… ние сме й помогнали да се измъкне.

Тази реплика на Лорна беше заявление. А не въпрос.

— И не може да я съдят повторно за същото престъпление — каза Аронсън.

Сякаш по даден знак, Лиза се озърна към нас, докато завързваше конеца на един бял балон. Подаде го на друго дете.

И ми се усмихна.

— Сиско, колко взимат за бирата?

— Петачка кутията. Жив обир.

— Недей, Мики — каза Лорна. — Не си струва. Ти беше адски добър.

Откъснах очи от клиентката си и погледнах втората си бивша жена.

— Добър ли? Искаш да кажеш, че съм от добрите, така ли?

Изправих се, отидох до бара в задния двор и се наредих на опашката. Очаквах Лорна да ме последва, но всъщност до мен се появи Аронсън.

— Какво правиш? — тихо попита тя. — Ти сам ми каза, че съвестта е излишна. Да не би сега да ме убеждаваш в противното?

— Не знам — промълвих. — Знам само, че бях изигран като пълен глупак. Нещо повече. Тя знае, че знам. Току-що ми отправи онази усмивка. Видях го в очите й. Гордее се с това. Извади контейнера на двора, за да го видя и да разбера…

Поклатих глава.

— Въртеше ме на пръста си още от първия ден. Беше планирала всичко, до последното…

Млъкнах. Бях осъзнал нещо.

— Какво има, Мики?

— Онзи мъж изобщо не е бил мъжът й.

— Какво искаш да кажеш?

— Онзи, дето ми се обади и после се появи. Къде е сега, за да си получи парите? Няма го, защото не е бил той. Бил е просто част от играта.

— Тогава къде е истинският й мъж?

Това беше въпросът. Само че не знаех отговора. Вече не знаех нищо.

— Тръгвам си.

Излязох от опашката и тръгнах към задната врата.

— Къде отиваш, Мики?

Не отговорих. Бързо пресякох къщата и излязох навън. Бях пристигнал достатъчно рано, за да паркирам само през две къщи. Почти бях стигнал до линкълна, когато чух някой да ме вика.

Беше Лиза. Приближаваше се по улицата.

— Мики! Тръгваш ли си?

— Да.

— Защо? Купонът едва започва.

Стигна до мен и спря.

— Тръгвам си, защото знам, Лиза. Знам.

— Какво си мислиш, че знаеш?

— Че си ме използвала, както използваш всички. Даже Хърб Дал.