Майкъл Конъли - Петата поправка

Когато вратата на стаята за обсъждане на съдебните заседатели се затвори, погледнах Лиза. Не видях страх в очите й и отново й повярвах. Тя вече беше сигурна в присъдата. На лицето й не се четеше съмнение.

— Какво мислиш? — прошепна ми Аронсън.

— Мисля, че шансовете са равни и това е повече, отколкото постигаме обикновено, особено при убийство. Ще видим.

Съдията разпусна съда, след като се увери, че секретарката има номера за връзка с всички страни, и ни предупреди да не се отдалечаваме на повече от петнайсет минути път в случай, че се стигне до присъда. Офисът ми се намираше на такова разстояние, затова реших да се върна там. Обзет от оптимизъм и великодушие, даже позволих на Лиза да покани и Хърб Дал. Смятах за свой дълг накрая да я осведомя за коварството на нейния ангел пазител, но щях да оставя този разговор за друг ден.

Докато групата на защитата излизаше в коридора, около нас започнаха да се събират журналисти, които настояваха за изявление от Лиза или поне от мен. Зад навалицата зърнах Маги, облегната на стената. Дъщеря ми седеше на пейката до нея и пращаше есемес по телефона си. Казах на Аронсън да поеме репортерите и понечих да се отдалеча.

— Аз ли? — попита тя.

— Знаеш какво да кажеш. Само не оставяй Лиза да говори. Не и преди да чуем присъдата.

Отпъдих последвалите ме репортери с махване на ръка и отидох при Маги и Хейли. Направих бърз финт в едната посока, после се насочих в другата и успях да целуна дъщеря си по бузата, преди да ми избяга.

— Тааатеее!

Изправих се и погледнах Маги. На лицето й се бе изписала лека усмивка.

— Измъкнала си я от училище заради мене?!

— Реших, че трябва да е тук.

Това беше огромна отстъпка.

— Благодаря. Е, какво мислиш?

— Мисля, че можеш да продаваш лед на Антарктида — отвърна тя.

Усмихнах се.

— Но това не значи, че ще спечелиш — прибави бившата ми жена.

Намръщих се.

— Много ти благодаря.

— Какво искаш от мен? Аз съм прокурорка. Не обичам да виждам как пускат на свобода виновни.

— Е, в този случай няма такава опасност.

— Предполагам, че трябва да вярваш в онова, в което трябва да вярваш.

Пак започнах да се усмихвам. Погледнах дъщеря си и видях, че се е върнала към есемесите и не обръща внимание на разговора ни. Както обикновено.

— Фриман вчера разговаря ли с тебе?

— Имаш предвид за това, че си направил номера със свидетеля и Петата поправка ли? Да. Не играеш честно, Холър.

— Това не беше честна игра. Тя спомена ли ти какво ми каза после?

— Не, какво ти каза?

— Няма значение. Не е права.

Маги свъси вежди. Беше заинтригувана.

— Ще ти кажа по-късно — обещах. — Всички отиваме в офиса ми да чакаме. Искате ли да дойдете с нас?

— Не, мисля, че трябва да прибера Хейли вкъщи. Има домашни.

Телефонът зазвъня в джоба ми. Извадих го и погледнах дисплея.

„ЛОСАНДЖЕЛИСКИ ВЪРХОВЕН СЪД“

Приех повикването. Обаждаше се секретарката на съдия Пери. Изслушах я и затворих. Огледах се, за да се уверя, че Лиза Трамъл е наблизо.

— Какво има? — попита Маги.

— Вече имаме решение. Петминутната присъда.

Идваха на тълпи. Прииждаха от цяла Южна Калифорния, всички привлечени от надутата във фейсбук сирена. Лиза Трамъл беше обявила купона на сутринта след издаването на присъдата и сега, в събота следобед, те се редяха по десетина на опашка пред платените барове. Развяваха националното знаме и носеха червено, бяло и синьо. Борбата срещу просрочените ипотеки под ръководството на провъзгласената едва ли не за мъченица на каузата Лиза сега ставаше по американска отвсякога. На всяка врата на къщата и на равни разстояния в предния и задния двор имаше четирийсетлитрови кофи за дарения, които да покрият разходите на Трамъл и да й помогнат да продължи борбата. А позирането за снимка с Лиза изискваше дарение най-малко двайсет долара.

Ала никой не мърмореше. Хвърлена в пещта на лъжливото обвинение, Лиза Трамъл беше излязла невредима и изглежда скоро щеше да се превърне от активистка в икона. И не можеше да се каже, че това не я радва. Говореше се, че Джулия Робъртс води преговори, за да изиграе нейната роля във филма.

С моя екип се бяхме разположили под чадъра на една от масите за пикник в задния двор. Бяхме дошли рано и затова успяхме да се вредим. Сиско и Лорна пиеха бира от кутии, а ние с Аронсън бяхме на бутилирана вода. На масата цареше известно напрежение и бях доловил достатъчно намеци, за да разбера, че е заради късното оставане на моя следовател с Аронсън в „Четирите зелени полета“ в понеделник вечер, след като аз си бях тръгнал с Маги Страшната.