Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Никотинът, разсъждавах по-нататък, трябва да се нареди до него. Той се употребяваше пред очите ми и с мое участие в немислими количества. Пушенето не спираше от момента на събуждането до края на вечерта. Пушеше се по време на разговор, пушеше се по време на чая, пушеше се на клекалото, след разходка, след обяд, след вечеря, преди сън. Пушеше се от нямане какво да се прави. Докато Демби и аз карахме на скъпи цигари „лайт“, които ни пращаха жените, горделивият Фрол избягваше да взема от нашите и да проявява по този начин зависимост, затова ни одимяваше с „Прима“, която пускаха в лавката. В резултат на всичко това килията въпреки четириметровите си тавани до вечерта се изпълваше със сивкав пушек, смрад на фасове и особено неприятния ми мирис на изгорял кибрит.

В затвора няма запалки, забранени са от правилника за вътрешния ред, те винаги могат да се превърнат в оръжие, в бомба. Ако треснете с все сила пластмасова запалка в бетонния под, тя ще гръмне. Кибритът е разрешен. Ако някой (от чиста любознателност) изведнъж пожелае да научи как мирише килията в Лефортовския изолатор, нека запали клечка кибрит, веднага да я угаси, да я приближи към носа си и да вдъхне миризмата — на какво мирише? Да, на сяра. Като в ада.

Потънали в тютюнев дим, затворени между четири стени в слабо осветената и студена килия на Лефортовския замък, двамата криви гръбнаци се унасяха в игра на табла и решаване на кръстословици, бъбреха си за живота, прелистваха кримки, сърбаха чифир и спяха по дванайсет часа на ден.

Най-сетне дойде денят — възможно най-мрачният и унил ден на есента, — когато Фрол мина от презрителните погледи и подигравателните подмятания към пряка атака.

Обикновено перях прането си веднага след обяда. Времето не беше избрано случайно: пълният стомах моментално приватизира цялата свободна кръв на организма и мозъкът не е много работоспособен след хранене. Давах му възможност да си почине, докато действах с водата, сапуна и своите партакеши.

Партакешите изискваха всекидневна грижа. След всяка разходка сменях изпотеното бельо със сухо и чисто. Мръсното изпирах начаса.

Налагаше се дълго да топля вода в металните канчета и постепенно да пълня с нея пластмасовия леген (собственост на затвора).

Но през този унил и сив октомврийски ден не успях да накисна чорапите и фланелките. Фрол изведнъж престана да изучава ноктите си, чевръсто скочи от леглото, преодоля няколкото крачки до мен и решително се вкопчи в ръба на коритото.

— Ако обичаш… — каза той учтиво.

Отдръпнах ръцете си. Татуираният дядка с усилие повдигна пластмасовия леген — под тънката сивкавожълта кожа на ръцете му изпъкнаха малки, но много твърди бицепси, които моментално ми се набиха в очите — и изля водата в умивалника. Къщовнически прибра легена в ъгъла. Без да бърза, избърса ръце в пешкира.

— Поседни — рече ми той.

Послушно седнах, сложих ръце върху коленете си и се приготвих за нещо важно.

— Наясно сме с всичко — доброжелателно подхвана Фрол, който се бе върнал на леглото си и се бе наместил там удобно. — Ти си младо, яко, момче, кръвта ти ври. Аха. И характерът ти характер и разните му работи… Само че твоите движения ни засягат дотолкова, че вече не може да се мълчи. Прав ли съм, Демби?

Строителният магнат, който до този момент спокойно дремеше, се пробуди и също седна в леглото.

— Да, прав си.

— Веднъж ми беше казал, че влизаш за първи път — наблегна коренякът. — И че ще си благодарен, ако опитните хора — като мен например — ти казват къде постъпваш правилно, а къде неправилно, нали така?

— Така беше — съгласих се, помъчих се вълнението ми да не проличи.

— Ха сега чуй. Всеки ден по половин час се плацикаш на чешмата. И още по един час си переш партенките. Също всеки ден. След което ги закачаш на хората под носа…

— Извинявай, Фрол — прекъснах го аз. — Само че от дете предпочитам чистите партенки. Не съм някой калтак.

— Браво, браво — коренякът присви очи. — А какво ще рече „калтак“?

— Ще рече вмирисан, мръсен човек, който не спазва хигиената.

— Откъде го научи?

— От теб, Фрол.

— Ха сега да научиш от мен още нещо. Тук сме в затвора. Тубата ни дебне отвсякъде.

Туберкулозата, досетих се аз.

— Влагата е нашият общ враг. Аха. За арестанта няма по-страшно нещо от водата във въздуха. Чувал ли си за пръчиците на Кох?

— Спомням си туй-онуй.

— Туй-онуй! — Фрол се подсмихна с крайчеца на устата. — Той си бил спомнял, Демби! Та значи тая пръчица, нещо мъничко, е в теб през целия ти живот. От най-ранно детство. Аха. И докато ти си хапваш добре и се разхождаш на проветрение, тя е пасивна. Спи Чака да те набутат в затвора. Там, където няма добра лапачка и чист въздух. Където всичко е гнило и мокро! Тя се размножава във влажния въздух. И започва да те яде отвътре, брат ми! Да ти гризка белите дробове. Отначало полекичка, а после все повече и повече! И накрая ти изплюваш тия бели дробове парченце по парченце. И хвърляш топа…