Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

„Нямал е късмет“, бяха казали за мен. Що за дума е това? Кой я е измислил? Защо повечето хора обожават да апелират към тази смешна метафизическа категория? Къде е той, моят личен кутсузлък? Може би се е криел в онова село сред хълмовете и горичките, в оня край на плитки, бавни рекички, по средата между Москва и Рязан, където преди петдесет години съдбата е запратила моя дядо, роден в Нижегородска губерния?

Там, в голямото село с триста къщи, бях прекарал своите бебешки и детски години, а когато поотраснах, осъзнах, че съм прекалено честолюбив, за да остана завинаги в това тихо, скучно място, където хората и птиците крещят силно, но съвсем рядко.

… Не — заявих сам на себе си, докато се въртях в леглото и мачках твърдата затворническа възглавница. Няма да открия причината за несполуките си в родното ми сиво, смълчано село, потънало зиме в сняг, напролет в кал, а лете — в зеленина. Напротив, гордея се, че съм селянин. Провинциалист.

Тъкмо провинциалистите увеличават богатствата на столиците. Тъкмо енергичните пришълци играят първите роли в бушуващите, безредно суетящи се, светнали в огньове градове. Ако бог не ме обичаше, той щеше да ме сътвори московчанин: хладнокръвно, стиснато, благополучно, хедонистично, комфортно същество. Като моя рижав адвокат например.

Но аз не съм той! Аз съм провинциалист! Пришълец. Чуждоземец. Аз пълзя и се катеря. Напрягам всички жили. Аз съм гладен и активен. Именно такъв желае да ме вижда моят Създател. Това е неговият подарък и моят късмет.

Убедих се окончателно, че сънят е отлетял, и се пресегнах за цигарите. Да пушиш в леглото е върхът на безкултурието. Направих го за пръв път в лефортовската килия в средата на есента на деветдесет и шеста година, на двайсет и седем годишна възраст.

Може ли пък моят кутсузлък да е свързан със смъртта на Совдепия? С промяната в участта на триста милиони души? Бях на четиринайсет, когато кремълските вождове заумираха един през друг. Завърших училище на седемнайсет. Избрах си професия. Партията на комунистите все още държеше властта, но вече бе разрешила на гражданите да забогатяват. Аз отхвърлих този вариант. Вече бях взел решение. Възнамерявах да действам последователно. Без да се отклонявам от набелязания курс. Щом си избрал работа — върши я! Защо да се обръщаш назад?

Но приблизително на двайсет стана очевидно, че любимата ми професия се беше обезценила. Десетки пъти. Журналистите — някогашният обществен елит — се бяха превърнали в гладни, измършавели правдолюбци с празни джобове и пламтящи погледи.

Дотогава бях посветил четири години, за да овладея основите, главните навици в занаята. Имах публикувани петдесетина статии, очерци, репортажи, разследвания. Бях се отракал в практиката. Знаех и теорията.

И неочаквано дойде ударът. Репортажите не струваха нищо. За тях плащаха смешни пари. Усилията, нервите, талантът не бяха нужди никому.

А междувременно отвсякъде гърмеше: забогатявайте! Забравете всичко, на което са ви учили! Преобучете се! Правете пари! Печелете и харчете!

Както е известно, по този въпрос има две мнения. Едното от тях е европейското. „Блажен е, който се роди в дни, съдбовни за Земята“, е казал великият поет Тютчев, живял в европейска столица.

В центъра на Азия обаче, в Китай, по същата тема има друга поговорка. Направо клетва. „Дано живееш в епоха на промени!“

Допуших си цигарата и я угасих в пепелника — същия като онези, които красяха бюрата на лефортовските следователи.

Ако ме смятаме за азиатец, тогава наистина не ми е провървяло. Младостта ми се падна в епоха на промени. Ако обаче съм европеец, значи съм най-щастливият сред смъртните.

Остава само да изясня къде всъщност живея — в Азия или в Европа? Или да си кажа, че обитателят на толкова обширна страна, чиито граници се губят в безкрайността, е обречен вечно да се лашка между Запада и Изтока, между тишината и бурята. Между статиката и динамиката.

Аз съм нито тук, нито там.

Това е моят кутсузлък. Нашият. Общият. Или, напротив, успехът. Късметът.

… Изминаха две бързи като минути еднообразни затворнически седмици. На Фрол окончателно му писна да търпи мълчаливия субект с разкървавени юмруци, който по цял ден заравяше нос в тетрадките.

Чувството беше взаимно. И аз се бях отегчил от стария изгърбен престъпник, който хъркаше, храчеше, почти всяка вечер драйфаше кафява пандизчийска жлъчка, но въпреки това на всеки час и половина — два се наливаше с чифир. Реших, че в периодичната система на отровите — ако някой ден се намери светъл ум да я състави — кофеинът несъмнено трябва да се озове в дъното, най-долу, в групата на изключително страшните субстанции, превръщащи човека в изсъхнало, превито същество с изпразнен поглед и несигурни движения.