Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Чаткам — отвърнах, усещайки как невъзмутимостта ме напуска. — Дом на страданието. Ясно. Само че аз — ще ме прощаваш, Фрол — не възнамерявам да страдам. Не съм за това роден. Няма да страдам нито в тази бърлога, нито където и да е другаде. Който му се страда тук — нека страда, нищо против. А пък аз ще правя това, което трябва да правя.

— Инат си ти — тъжно каза престъпникът. — Млад инат. Твоя си работа. Моята беше да предупредя…

Сложих ръка на сърцето.

— Фрол! Много съм ти признателен за съветите и за предупрежденията. Истина ти казвам. От сърце го казвам. Наясно съм, че не сме в санаториум. Може твоят съвет някой ден да промени съдбата ми. В някой друг затвор. Истински. Там, където е мръсотия и глад. Но тук, където са ни затворили, имаме съвсем прилични условия! Храна, топлина, тишина! Защо да не използвам времето с максимална полза за тялото и мозъка си?

Коренякът наведе глава и целият му натруфен криминален аристократизъм се изпари. Остана стар и болен човек с разклатени нерви. Без да продума, той хвана някакъв вестник, четен най-малко десет пъти, разтвори го и се скри зад него от мен — презрително и демонстративно.

Легнах по гръб и се заех с нещо, което никога не ми омръзваше — заплеснато да изучавам тавана. Силна злоба и обида късаха душата ми. Самолюбието ми беше най-жестоко наранено. Полуграмотен, неук, див човек, крив гръбнак, с две думи просто и ясно ми бе обяснил, че занданът е най-вече негова територия. Аз пък, капиталистът, журналистът, почти милионерът — съм същество от по-долен сой.

Защо, питах се, тези възрастни, патили хора с такава ирония наблюдават как се изтезавам с тренировките? Защо са тези коси погледи, тези полуусмивчици? Може би петдесетгодишните същества с изкривени гърбове просто ми завиждат? Може би се събуждат всяка сутрин с острото желание да зарежат цигарите, да започнат деня с гимнастика, но вече не са в състояние да си го наложат? Постоянно си търсят оправдание. Пречи им миризмата на потните фланелки, грижата за подкожния слой, най-различни работи…

На мен пък нищо не ми пречи. Мен ме обра и предаде собственият ми съдружник — дори това не бива да ми пречи.

Внезапно ме споходи горещо желание да разкажа на кореняка за своя бизнес. Седнах в леглото и протегнах ръка за цигарите. Фрол, който отдавна беше оставил настрана вестника и се излежаваше по гръб, ми хвърли недоумяващ поглед.

Аз обаче си легнах, без да продумам. Какво да разкажа? Как да го разкажа? Не може, не бива да разказвам нищо. Всеки от тези двамата поотделно или двамата заедно може да се окаже осведомител, внедрено ухо, чиято задача е да съобщава на началството за всяка моя крачка или дума. А началството ще докладва на следователя Хватов и генерал Зуев. Затова — никакво разказване! Нека татуираният Фрол и неговият приятел Демби, и началникът на изолатора полковник Разрез, и следователят Хватов, и генерал Зуев ме смятат за мирен бизнесмен, по недоразумение озовал се зад решетките.

… Да предположим, Фрол, че имаш милион. Не е важно откъде се е взел. Продал си нефт или газ, или акции, или реактивни системи за залпов огън. И си се напечелил, както се казва сега. Остава да изпълниш гражданския си дълг и да платиш данъци. Защото държавата трябва да строи училища, болници, да плаща на лекарите и на пощаджиите. Затова ти казват да снесеш част от парите, да кихнеш половината, да делнеш.

Ти не си съгласен. Жал ти е за парите. Това е напълно обяснимо човешко чувство. Решаваш да излъжеш данъчния инспектор. Лошо е, разбира се, но цял свят върти подобни фокуси и няма на този свят милионер, който да не издържа за своя сметка цяла банда хитряги, чиято работа е да измислят как да плаща по-малко. Аз съм един от тях.

Фирмата ти, братле, процъфтява, името й грее по бил–бордове, гърми по телевизиите. Тя е твоята рожба. Но покрай нея с вълшебна пръчица създаваш десетки други фирми. Незаконородени помиярчета. Копелета. Някои от тях съществуват само във вид на кръгли гумени печати, други като папки, трети имат дори офис с телефон, но всичките ги сродява основното: тяхната дейност е фикция, тя е само на хартия.

Тук, в тъмната гора от фирми еднодневки, ти и твоите хора криете своя милион. В най-затънтената част на гората.

Ето това, кореняко, е моят бизнес: аз отивам на работа, сядам на бюрото, включвам офис техниката и правя фалшиви документи. Забърквам ментета. Фабрикувам ги. Фалшивите документи трябва да са много, изключително много. Това е задължителното правило, което бях формулирал преди време и което неотклонно следвах в продължение на три години. Не петдесет, не сто договора, не две или три папки, а задръстени догоре шкафове. Колкото повече, толкова по-добре! Правех по петнайсет-двайсет килограма на месец и за времето на кариерата си изфабрикувах над триста килограма. За да проучат този Монблан, тази Фуджияма от ментета, десетки опитни експерти ще трябва да ровят половин година. Те ще се удавят в книжата като в блато. Експертите идват на работа към девет сутринта, започват към девет и половина, към десет пият чай, после обядват, към шест тръгват да се прибират. Трудят се без особено напрежение. Докато аз прекарвах на бюрото си по сто часа седмично, оборудван с най-новите технологии. Моят бос беше заделил специално за мен внушителен бюджет. Три принтера действаха едновременно, печатайки на десет различни вида хартия с различен тонер. Листовете се съединяваха по различни начини. Сякаш наистина са ги обработвали ръцете на различни хора. Всеки фалшив договор имаше вид на напълно редовен. Беше изпъстрен с красиви печати и министерски подписи. А най-важното е, че от тези договори и други бизнес книжа, от тези сметки, фактури, ордери, извлечения, квитанции и така нататък имам пълни шкафове. Нека данъчният инспектор или някой друг експерт се опита да провери как фирма „Вася“, действайки в интерес на фирма „Ваня“ чрез фирма „Саша“ за нуждите на фирма „Гриша“ по поръчка на фирма „Наташа“, е фактурирала газ или диаманти, или танкове!