Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Къде е моят бос? Къде са парите ми? Какво да правя? Какви показания да давам и да ги давам ли изобщо? Какво ще се случи със семейството ми, ако не се измъкна? Колко дълго ще остана тук? Оцелял ли е бизнесът ми? Дали не съм прецакал някого с толкова внезапното и скандалното си изчезване? Дали не съм си спечелил врагове? Какво да предприема, когато се озова на свобода?! Тежки, страшни въпроси и отговорите им трябва да се търсят на бистра, ясна глава…

Времето изтече. Изщрака ключалката. Нахълтах в коридора полугол, потен, зачервен; от гърба и раменете ми се вдигаше пара.

— На място — каза дежурният. — Облечете се.

Бързешката навлякох фланелката и се усмихнах.

— Извинявай, старши. Увлякох се.

— Ръцете зад гърба. Напред.

В килията намокрих пешкира. Избърсах си раменете, врата и гърдите. Преоблякох долното бельо. Избърсах опръскания с вода под. Измих си ръцете със сапун.

— Активно момче си ти, като те гледам — рече Фрол, който неодобрително наблюдаваше моите манипулации. — Днес тича, вчера тича, оня ден тича… И утре ли ще тичаш?

Кимнах мълчаливо.

— Спортист, а? — осведоми се кокалестият пандизчия.

— Нещо такова.

— Браво — отрони татуираният. — Само да не се престараеш. Че ще ти идат всичките сили по тренировките…

Не попитах какво има предвид. Изпих две чаши прясно запарен горещ чай, седнах по турски на леглото си и разтворих учебника.

В моя дневен режим започваше втория и последен ценен отрязък от време — двата часа и нещо между разходката и обяда. Главата е свежа, стомахът празен. Идеални условия за всякаква интелектуална дейност.

Но за жалост Фрол отново ме откъсна от заниманията ми: той учтиво помоли за разрешение и прелисти, сбръчкал чело, тънкото томче със заглавие „Тренирай паметта и вниманието“. По лицето му се изписа истински интерес, то стана почти красиво.

— За какво ти е това? — попита, връщайки ми книгата.

След кратък размисъл формулирах отговора:

— Не ми харесва в затвора. Ненавиждам решетките.

— Аз също — ухили се Фрол. — Какво общо има това с паметта и вниманието?

— Нали трябва да се занимавам с нещо, докато имам свободно време. Затворът представлява пауза в живота. Тук ще прочета книги, които никога не бих прочел навън. Ще усвоя умения и навици, които не бих усвоил в нормалния живот… Заключиха ме, опитаха се да ми отнемат времето. Аз реших да не си го давам. Ще го използвам в свой интерес. Всяка секунда.

Демби критично се прокашля, кръглата му буза се изкриви.

— Лично аз — провъзгласи той — използвам времето в затвора изключително за натрупване на подкожна мас. За ядене на салам!

Фрол елегантно подръпна нагоре долнището на анцуга си и седна върху одеялото.

— Не е в салама работата — рече той замислено. — Не един почтен човек в затвора покрай тоя салам е станал мръсник, Демби… Чувай, Андрюха, ами ти, като си толкова умен, как изобщо те сгащиха?

Свих рамене. Трябваше ли да разправям на всички, че съм просто момче за опандизване? Че съм влязъл зад решетките доброволно, за пари?

— Нямал е късмет! — лаконично отвърна вместо мен Демби.

— Така изглежда — съгласих се аз.

Фрол се замисли.

— А не те ли е страх да откачиш? Да станеш толкова развит, че обикновените хора да престанат да те разбират? Каква изобщо е целта ти?

— Просветлението — отново вметна Демби.

— Не — възрази Фрол, обърнат към него. — Не загряваш, Демби. Тоя пич иска да е по-печен от всички останали.

— Не би било зле — съгласих се и се пошегувах: — Тогава всички пари и жени ще са мои.

Фрол се вгледа в лицето ми.

— Ами ако някой ден влезеш в тая… в нирваната и тя така те повлече, че да не излезеш от нея? И няма да искаш повече нито пари, нито женски?

Усмихнах се снизходително. Урката не проумяваше основното.

— Това е невъзможно — отговорих. — Изобщо кисненето с часове в поза „лотос“ е за начинаещите. Просветленият мъж не медитира. Идеалната медитация трябва да бъде мигновена. Поемаш въздух, концентрираш се, шат! — и си съзрял потайното!

— Ясно — отговори сериозно Фрол. — Е, какво пък, продължавай, приятел. Смело напред, просветени човеко! Това, че отричаш затвора, е много добре. Всеки от нас е длъжен да ненавижда тия стени, тия решетки и небето на квадратчета. Само най-силните могат да откажат всякакво подчинение. Но не забравяй, братле, че затворът ще ти отговори също с омраза. Люта…

Демби, тъжно намръщен, кимна в знак на съгласие.

— Между другото, твоето тичане е напразно — каза той след пауза — и е вредно за здравето.