Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Че каква му е вредата? — зачудих се. — И защо да е напразно?

Строителният началник се потупа по необятния търбух.

— Защото не получаваш нормална храна. Нямаш достатъчно калории. Губиш подкожната мазнина.

— Хранят ни доста добре.

— Така ти се струва. Бил ли си в казармата?

— Да.

— Спомни си стария войнишки начин да си натъпчеш стомаха. Да ядеш колкото може повече хляб! Чорбата — с две филии, кашата с още две и още една с чая. И можеш да се наситиш. Само с хляб, без масло и месо. Тук имаме същата ситуация. Месото, тоест белтъчините и животинските мазнини, присъстват в тази килия само във вид на… какво?

— На салам — предположих.

— Правилно. Сега, ако нямаш нищо против, да направим една проста сметка. Веднъж на две седмици получаваш колет. Аз също. Във всеки колет има по две щафети. Така ли е?

— Да — кимнах.

— Това са осем щафети месечно, нали така?

Кимнах още веднъж.

— Точното измерване на всяка конкретна щафета — продължи бузестият строител, гледайки ме мрачно и сериозно — не е възможно, доколкото щафетите като такива не стигат при нас в килията, а пристигат вече нарязани. Режат ги контрольорите при получаването, за да проверят дали вътре не е скрито нещо забранено… Затова приемаме дължината на една щафета условно за четиристотин милиметра и получаваме сума сумарум три хиляди и двеста милиметра или три цяло и две десети линейни метра… какво?

— Салам.

— Тука сме трима — с още по-сериозен и строг глас напомни магнатът, — тоест общият метраж трябва да се дели на три.

— Естествено.

Несъмнено закръгленият Вадим смяташе темата за генерална, главна, централна. Докато аз едва се удържах да не прихна.

— В резултат на всекиго от нас чисто се падат… — Демби за момент притвори очи и сбърчи чело — едно цяло и шест стотни линейни метра на месец, или хиляда и шейсет милиметра! Всъщност извинявай за тоя език, целият ми живот е минал по строежите, от бригадир стигнах до началник на строително управление, всъщност затова съм и тук.

— В смисъл? — не схванах аз.

— Защото смятам линейните метри по-бързо от другите — мъгляво обясни Демби. — Но това в случая не ни интересува… Караме нататък. Хиляда и шейсет милиметра делим на трийсет дни и получаваме дневна норма за потребление на калпак, а именно трийсет и пет линейни милиметра салам.

За да осъзная по-дълбоко този факт, магнатът ми протегна своята самоделна линийка, слепена от няколко слоя листчета от тетрадка, обрязана по краищата и покрита с тънки равномерни резки — и ми демонстрира какво представляват трийсет и пет милиметра.

— По такъв начин — тегли той чертата, — за да си набави организмът постоянно животински мазнини, всеки от нас трябва два пъти дневно да употребява парче салам с дебелина седемнайсет и половина милиметра!

— Гениално! — оцених аз. — А колко грама прави това?

— Не знам — промълви с дълбоко съжаление Демби. — Пък и не ни е необходимо. Нашата задача е да пресметнем правилната норма. А дали е в грамове или в милиметри, няма значение…

— А не е ли по-просто — предложех аз — да изплюскаме всичките тия линейни метри наведнъж, за да се почувстваме поне веднъж в месеца сити?

Демби разпери ръце.

— Това вече зависи от теб. Лично аз съм си определил всекидневната норма и се базирам върху нея. Ще употребявам по трийсет милиметра на ден, а пет ще оставям в резерв. За трийсет денонощия тоя резерв ще набъбне до цели сто и петдесет милиметра! Петнайсетсантиметрово парче, почти половин щафета! Съветвам те и ти да правиш същото. В противен случай няма да изкараш дълго — авторитетно резюмира Демби и мощните му бузи се втвърдиха в скръбна гримаса.

— Защо?

— Защото един линеен метър салам месечно е много малко…

— Прав си — съгласих се аз. — Това даже не е малко. Това е направо смешно. Но аз все нещо ще измисля…

— Той не проумява — процеди изведнъж Фрол, обръщайки се към Демби. — Нищичко не проумява! Той и утре смята да тича!

— На всяка цена — сурово обявих аз.

— Аз пък си мисля — каза урката, без да адресира думите си конкретно към мен, — че ти стига толкова.

— Кое да ми „стига“?

— Тичането — уточни Фрол, погледна първо към Демби (който кимна одобрително), а после и към мен. — Тичането ти стига…

Внезапно усетих силна вълна на недоволство откъм двамата приятели.

— И защо? — попитах направо.

Съседите ми се спогледаха.

— Ти не разбираш ли?

— Не.

— Смърдиш — кратко се изказа Демби.