Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

В договорите, фактурите и квитанциите има посочени телефони и адреси. Изпратете факс, напишете писмо или се обадете. Ще ви отговорят учтиво, с всичкия необходим пиетет и по протокол, че началниците ги няма. В командировка са. Какво да предам? Зад учтивите гласове и красивите печати се крие празнина. Цели концерни и холдинги представляваха онова, което в съвременния език се обозначава с неблагозвучната, но адекватна дума „балон“. Красива, представителна външна обвивка без капка съдържание.

И така, братле, аз съм седнал на удобния стол в не много чисто, но идеално разположено в центъра на града мазе; разполагам с телефони, факс, с цялата офис техника, климатик и ИМ радио, с пари за храна, алкохол и цигари, бензин, дрехи, плюс джобни. Ако се налага да прибавя още някаква офис техника към наличната, купувам най-добрата, ултрамодерната.

Създавам паяжина от десетки фирми. Между тях се води някаква измислена дейност, превеждат се някакви пари, едни или други суми ту се появяват, ту изчезват по касите или по банковите сметки. И всичко това, за да се скрие нечий чужд милион, изкаран я от кражба, я от продажба на нещо, неподлежащо, а може би и подлежащо на продаване. Чий е този милион? Нямам ни най-малка представа. Пък и какво ме е грижа? Човекът с костюма от „Валентино“, който пристигна с мерцедес, за да ми предаде разпореждания относно милиона, може да е само част от системата на нечий хитро измислен балон.

А има и по-напреднали отворковци: тогава милионът не е един, ами са пет или дори десет, а момчетата, които идват да оперират с тях, са тихи, скучни, скромно облечени и карат очукани жигулита. С тях се държа крайно предпазливо.

Отдавна е време да се смени прашното мазе, където добивам своето злато, с някое по-просторно и светло помещение, но все не остава време. Не сколасвам. Желаещите да вкарат в нелегалната ни банка своите милиони и да ги спасят от безсърдечните данъчни стават все повече и повече. Нито аз, нито моят бос обръщаме внимание на дреболии. Смешни са ни бизнесмените, които си харчат времето за пазаруване на кожени фотьойли, килими и аквариуми. Ние сме по по-грандиозните номера. Банкнотоброячните машини, които купихме неотдавна, струват по-скъпо от автомобилите ни.

Чекмеджето на бюрото ми е претъпкано с чужди паспорти. Всички те са изгубени, откраднати или дадени доброволно срещу някоя и друга бутилка водка. Сейфът е препълнен с долари и рубли. Ако в този момент в мазето влезе милиция, няма да мога да обясня откъде съм взел паспортите и парите и ще загубя и едните, и другите. Затова всичките ми действия са насочени към това да стана колкото може по-незабележим. На вратата на моето мазенце не блестят надписи, пред прага не е паркиран лъскав хромиран буик или някаква подобна тъпанарска железария. Аз не хлопвам вратите на тежки автомобили и не крещя по мобилен телефон, преодолявайки разстоянието до входа. Наема за офиса внасям с известно закъснение. Като истински среден предприемач. Въртя една демонстративна търговия с ширпотреба. Малък бизнес, колкото да не ми падат гащите…

Вечерта просветленият мъж се наплюска с баландата насъщна и спокойно заспа.

Обаче посред нощ се събуди, обзет от безпокойство, доловил вътре в него да зрее някакъв неясен въпрос и същевременно отговор.

Предния ден бе прозвучало нещо важно. Беше открита и произнесена някаква правилна дума — но коя точно?

Лефортовската тишина не е тишина. Двамата ми приятели хъркаха в забрава. Демби лежеше по гръб и коремът му се поклащаше равномерно в такт с дишането. Фрол бе заел ембрионална поза, обгърнал с кокалестите си ръце свитите към гърдите колене. Изразът на лицето му ми се стори много детски, беззащитен, естествен и аз моментално изпитах съжаление към този човек, погубил живота си, изразходвал го в скитане по затворите и лагерите на моята жестока родина.

Нямал късмет! — спомних си и сънят ме напусна окончателно. Ето я въпросната формула, проста и точна, прозвучала преди няколко часа. Нямал късмет. Точно така. „Нямал е късмет“, каза за мен човек, който едва ме познаваше. Наблюдавал поведението ми някакви си две седмици, той — неосъзнато, разбира се — бе изразил първото и следователно най-точно впечатление за мен като функционираща личност. Не му е провървяло.

Жълта четирийсеватова крушка процеждаше върху тримата неподвижни мъже слаба светлина. Предметите хвърляха неразгадаеми сенки.

Къде съм? Защо съм тук?