Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Фрол не каза нищо, но ми хвърли такъв поглед, че се почувствах неудобно и се засрамих. По дяволите! Не бях го предвидил. Просветленият мъж бе забравил, че собствените лайна по̀ не миришат. А сега значи хората, които живеят рамо до рамо с мен, са принудени да търпят ароматите на моето тяло, покрито с няколко слоя изсъхнала пот. До банята остават още два дни. Банята е веднъж седмично. Шест дни — шест слоя.

— И какво да правя? — чувствах се като идиот.

— Да не правиш глупости! — отсече грубо Фрол. — Не си в спортната зала! Стига с този джогинг, разбра ли? Ползата е никаква, а вредите — цял самосвал! При това ползата е само за теб, а вредите — за всички наоколо! Направи пауза, че ще прегрееш, преди да е почнало първенството… — той се усмихна на шегата си, но след миг ъгълчетата на устата му отново сочеха надолу и аз разбрах, че трябва моментално да взема решение.

Уплаших се. Тъмнозелените стени на килията се сключиха около мен, превърнаха се в челюсти, готови да смелят дребното банкерче. Съкилийниците — малкият и големият, тънкият и дебелият — ми заприличаха на чудовища, готови за скок.

Дали пък не прекалявам? И правилно ли постъпвам, възнамерявайки след прекарани месец и половина в килията да възразявам на човек, който е прекарал тук десетилетия и несъмнено е виждал хиляди млади, упорити и дръзки себелюбци? Озовал се в изолация, без подкрепа, без пари, пропаднал чак до дъното — правилно ли постъпвам, като влизам в конфликт с местното население на това дъно?

— Не — рекох тихо. — Не, Фрол. Вредата от миризмата не е голяма. Не сме тук на модно ревю, за да се наслаждаваме на фини аромати. Не сме опрели до миризмата. Лошата миризма не може да засегне нечие достойнство. Няма да се случи нищо страшно, ако двамата проявите малко търпение. Това е мнението ми и държа да го приемете за сведение…

— Добре ли те разбрах — промълви вяло Фрол, — че вече си решил да ни диктуваш какво да правим и как да го правим? Нареждаш ни, един вид, да търпим?

— Не диктувам — отсякох. — Нито нареждам. Просто възразявам.

Фрол примижа.

— Може ли един въпрос?

— На каквато искаш тема — парирах внимателно.

— Ще ме прощаваш, какво си правил на свобода?

Изпуснах въздух и гордо отговорих:

— Пари.

— Бизнес, искаш да кажеш?

— Да.

— А освен бизнеса? — сухата скула на Фрол потрепна. — Какво друго си правил, освен пари?

— Нищо. Само пари. По шестнайсет часа на денонощие.

Урката се престори, че чак сега проумява.

— Значи ти си бизнесмен! Така ли?

— Може да се каже.

— А пък аз — Фрол с безподобно достойнство направи лек поклон — живея от кражби и измами. Аз съм престъпник, ясен ли съм? Бродяга 11 11 Обща дума за арестант, затворник (жаргон). — Б.р. . Не умея да работя. И не искам. Не мога. Аха. Здравето ми е разклатено. Ето на, крада имуществото на честните граждани. А как другояче да се изхраня? Държавата и нейните слуги, ченгетата, ме вкарват в затвора и аз лежа. Тук е моят дом. Нямам друг. И пари нямам. И бизнес. Нито пък семейство. И татко си нямам… Само старата ми майчица, едничката ми родна кръв… Виждаш ли това?

Фрол изпъна крака си между леглата и посочи стъпалото си. Татуираната на горния свод котешка муцуна безсрамно размърда мустаци.

Демонстрацията на голия арестантски крайник беше много безцеремонна, почти оскърбителна, но все пак не дотолкова, че да намеря за нужно да се обидя. Освен това десетте дни редовни сутрешни медитации ме направиха невъзмутим.

— Знаеш ли какво е това?

— Котарак.

— Правилно — похвали ме Фрол. — Котарак! Затворник кореняк!

— Разбирам — казах. — Котарак. Тоест ти, Фрол, си си у дома, а аз съм ти на гости. И затова трябва да те слушам внимателно. И да се държа по съответния начин…

— Правилно схващаш — похвали ме коренякът и неочаквано се усмихна закачливо, обезоръжаващо. — Скивай, Андрюха, ти… такова… не се коси. Свястно момче си, де да бяха и други като тебе… Между нас няма конфликт. Ако искаш да бягаш и да скачаш — дерзай! Само че не във вреда на тези, които са до тебе! Прав ли съм, Демби?

Колосалният магнат солидно кимна.

— Колкото до свободата — Фрол произнасяше думите тихо, но подчертано, — отворих тая приказка, защото рано или късно, в тая бърлога или в някоя друга, в този затвор или в „Матроска“, „Бутирка“, в който и да е, в изолатора, в етапното, в лагера — този разговор непременно ще се състои. Аха. И ти винаги трябва да помниш… разликата. Между тебе и хората от престъпния свят. Не се самозабравяй. Бъди по-скромен. Затворът е дом на страданието, чаткаш ли? Не е стадион…