Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Добре, разбрах… — започнах аз, но Фрол с жест ме прекъсна и се изправи, лицето му се беше зачервило.

— Ти си переш гащите, а аз я чувам как е заседнала в мен, кучката му. И мляска! Плюска, чаткаш ли? Веднъж ти казах — спирай с тая спортна зала, два пъти ти казах, три пъти ти казах, няма и няма файда! Казваха ти го хората. Учтиво. Намекваха ти, гъбаркаха те! Дадоха ти всички възможности да се досетиш сам, сам! Но на тебе единствено книжки са ти в акъла. Аха. Искаш да си някакъв Джеймс Бонд! И не ти пука за околните! Това не е редно! И аз ще го прекратя! Ще го прекратя, каквото ще да става! Край с прането! Гащи, чорапи, всичкото бельо се пере само в банята! После съхне и на сутринта се сваля от простора. За да се движи въздухът из стаята свободно! Ако всеки божи ден развяваш тука мокри парцали, идва краят, чаткаш ли? Смъртта! Тубата! Ще се гътнем без време, за няколко месеца!

Слушах го с наведена глава. По принцип вече бях намерил изхода.

— Това е, казах, каквото имах за казване — равнодушно и тихо рече Фрол. — Сега говори ти.

— Не — изпуснах въздуха. — Нямам какво да кажа. Прав си. Повече няма да има пране. Нито влага.

— Той е замислил нещо — отрони Демби. — Няма да спре.

— Не, няма — съгласих се аз и запалих цигара, тъй като не бях свикнал още да минавам без отровите. — Ще пиша на жената да прати повече бельо. И пешкири, десетина броя. Тук ще ги накисвам и ще се бърша веднага след разходката, още навън. Мокрото мръсно бельо отива в торба, а на сутринта — на боклука…

— Тоест той не ще да си пере парцалите, а направо да ги изхвърля — поясни Демби. — И да получава отвън нови…

Фрол се хвана на главата, на лицето му се изписа ужас.

— Не ти ли е жал за жена ти?

— За никого не му е жал — мрачно проговори Демби.

Изведнъж се ядосах. Какво общо има жена ми? Погледнах магната.

— Знаеш ли, Вадим, кое е най-важното условие за правилното функциониране на мозъка?

— Не.

— Изправеният гръбнак.

Демби моментално се изпъчи и изпъна заоблените си рамене.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че всеки си полудява посвоему. Един се зацикля на салама, друг на физкултурата. Не си ли съгласен?

— Тоест — наблегна Демби, — решил си да ми натякваш за салама, така ли?

На това място във вземащия опасна насока спор се вклини нов участник. Онзи, за когото ние честичко забравяхме, но който никога не забравяше нас. Той застана от външната страна на вратата, отвори шпионката, проучи обстановката, вкара ключа в бравата на „хранилката“ и я отвори.

— Рубанов! — провъзгласи на висок глас. — Повикване!

Изпсувах.

— Пак нищо не си разбрал — тъжно констатира Фрол и размаха пред мен показалец. — Хората ти казват сериозни неща, правилни! А ти се правиш на много умен! Върви, ченгето те чака! Като се върнеш, ще си довършим.

— На всяка цена — отговорих и излязох.

В никакъв случай не бива да се оставя последната дума на опонента.

— С лице към стената!

Значи ето как се извъртяха нещата, Андрей! Сега кривите гръбнаци ще ти сочат какво и как да правиш. Ще ти диктуват волята си. Сега значи ще си переш гащите само с тяхно позволение. Искаше да победиш затвора, да се пребориш за свободата си — ето ти свободата да си переш гащите, върви на бой за нея!

От яд и досада усетих пощипване в носа.

Влизайки в кабинета за разпити, изпитах някакво неприятно чувство и в първата секунда не можах да разбера каква е причината; после отрих, че почти цялата дневна светлина, идваща през прозореца, е блокирана от широка човешка фигура. Някой с внушително разгърнати плещи, с як квадратен задник, облечен с размъкнат милиционерски панталон и риза, стоеше с гръб към мен, пъхнал ръце в джобовете, и гледаше през стъклото към двора.

Отстрани на обичайното място пред монитора открих Хватов.

— Здравей — рече той и в ръцете му изпука блистер с таблетки.

— Главоболие? — попитах.

Следователят кимна. Стори ми се блед.

Масивният човек до прозореца се обърна към нас.

— Здраве желая, гражданино началник — поздравих с отпаднал глас.

Капитан Свинец не отговори и не промени израза на лицето си: то излъчваше онази смесица от интерес и жалост, която обикновено предшества мига на крайния гняв.

При първата ни среща, когато беше с кожен панталон и бели чорапи, човекът от Криминалната изглеждаше като грамаден, но безопасен глупчо. Сега, със сивкавата униформа на милиционерски офицер, Свинец изглеждаше много по-представително. Такъв капитан, ако рече, е способен да предизвиква у околните трепет в буквалния смисъл на думата, помислих си тъжно аз. Днес ще видя зор. Такива здравеняци капитани в напредналите страни стават прекрасни шерифи и комисари. Като се издигнат до полковници, охраняват президенти. А в Латинска Америка току направят военен преврат.