Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Как си? — тихо попита капитанът.

— Всичко е наред.

— Все така ли си сам в килията?

— Не, трима сме.

— Съседите наред ли са?

— Напълно.

— Сигурно залагате по цели дни.

— Не играя хазарт.

— Защо?

— Прекалено много се увличам.

Свинец кимна. Помълча. После напълни гърдите си с въздух.

— Ако си говорим честно — доверително, едва ли не нежно започна той, като ме гледаше в очите, — бих те убил. Бога ми, направо се боря с желанието да го направя веднага.

Хватов предпазливо се прокашля.

Аз продължавах да стоя насред стаята.

— Поначало — продължи опасният капитан с делови тон — разстрелът е много по-изгоден от затвора. На петима затворници в нашата страна се полагат цели двама охранители. Зная цифрите. А вие сте напълнили лагерите и затворите — почти милион и половина сте… Издръжката на хората струва скъпо. Това страшно натоварва бюджета на държавата.

— Ами какво да кажем — възразих лекичко — за прочутите чугунени капаци на канализацията? Всеки втори е със знака на някое поправително заведение…

— Ти си знак! — отговори с погнуса капитанът. — Пандизчиите са калпави работници. Знаеш ли защо е загинала Римската империя?

— Историческата логика я е докарала дотам.

— Не. Загинала е, защото е използвала робски труд. Робски! — Свинец наблегна на тази апетитна дума и продължи: — Нашата империя също… ще се гътне… от същата болест. Трябва да ликвидираме враговете на нацията и държавата, а не да ги хрантутим с години. Да ги разстрелваме!

— Същото ми каза скоро един от съкилийниците.

— Ха така! — копоят се намръщи, явно не се шегуваше, като говореше за ликвидирането на враговете. — Нали се сещаш, че мога да те пречукам всеки момент… Изкарвам арестувания за следствен експеримент… там той прави опит за бягство и загива, застрелян в гръб със зачисленото ми оръжие… Какво ще речеш, Степан?

Хватов пусна насилена усмивка.

— Това не е моя идея.

Свинец цъфна в усмивка.

— Мамка му! Трудно е с интелигентите! Но аз съм упорит, ще се справя… А сега — гласът на широкоплещестия капитан прогърмя — слушай ме добре, мършо! Искаше да ме прецакаш! Компютрите ти са празни! Цялата информация е изтрита! Унищожена! И ти, естествено, си го знаел!

— Аз ли? Да съм знаел? — наложи ми се също да повиша тон, за да прозвучи достоверно тирадата ми. — Как така унищожена? Защо е унищожена?

— Когато са пристигнали да обискират твоя офис, хората ти са отказали да отворят входната врата.

— Много правилно! — вметнах отмъстително, спомняйки си с благодарност за Семьон и Сергей.

— Докато нашите хора са разбивали и разрязвали вратата — капитанът се обърна към Хватов и заразказва вече не на мен, а на него, — неизвестен извършител е сложил върху компютъра петкилограмово парче намагнитено желязо. Цялата информация е отишла по дяволите.

— Аа! — провикнах се с ликуване. — А вие какво си мислехте? Смятали сте, че ще дойдете, ще набутате автомат под носа на сътрудниците ми и те веднага ще ви връчат всичко на поднос? Ще ви разкажат подробностите? Не, гражданино началник! В моята фирма всичко върви по ноти! Всяка седмица, всеки петък — инструктаж! За всички! Включително секретарките, шофьорите и домакина! Всеки войник е длъжен да знае своята маневра! Всеки е учил наизуст какво и как да прави, когато хора с камуфлажни униформи започнат да трошат вратите. Един изтрива твърдите дискове. Друг засилва бележниците в кенефа. Трети пъха текущите документи в резачката… Само така! Само така, гражданино началник! Ако мерките ми за безопасност не са максимални, ако не съм предвидил всичко — кой ще ми повери парите си?

— Парите… — замислено промълви Свинец. — Пак тези пари. Заради тях стигна до затвора, глупако, и пак ти е малко… И какво, твоите хора, домакините и шофьорите по време на твоите инструктажи не ти ли задаваха въпроси? Не се ли интересуваха за какво са всички тия строги мерки? Резачка за документи, магнити по пет кила?

— Живеем в Азия — отговорих аз. — Тук няма работодатели, а господари. На господаря въпроси не се задават. Може ли да седна?

— Не може! — прогърмя ченгето. — Откъде взе петкилограмов магнит?

— Купих го от черния пазар. Платих си според тарифата.

— Ясно. — Свинец страшно смръщи светлите си вежди. — Общо взето, готви се, момче. Ще видиш ти как ще те уредя. Няма да те застрелям, естествено. Засега… Но ще ти уредя такъв затвор, че свят ще ти се завие! Мислеше си, че можеш да си играеш с мен на шикалки? Каза да бръкна в компютъра ти, а той е празен! И ти си го знаел!