Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Не съм.

— Знаел си! — отново гръмна Свинец. — Знаел си, гадино! Току-що си призна, че си обучил хората си предварително! И все пак ме прати да търся от умрял писмо! Да губя време и сили! Това няма да ти го простя, момченце. Никога. И ще ти го върна. Адекватно ще ти го върна! Сега ще приключим с тебе и отивам при гаджето си. А ти — както се досещаш — заминаваш в килията! Да си събираш багажа! И да се готвиш за преместване! От този приятен санаториум, където кашата е с масло, а чаят със захар, отиваш в истински затвор. Какъвто ти се полага! В „Бутирка“! Или на улица „Матроская тишина“. Там всичко е другояче! Там в трийсетместни помещения са наблъскани по сто и петдесет души и пукат от глад, и плачат с кървави сълзи, и хранят въшките! — Свинец сякаш се поуспокои и шумно издиша. Лицето му се зачерви, ноздрите му се разшириха. Сивите му очи гледаха в мен и през мен — идеалния, абсолютния престъпник, който живее в обикновения човек. — Взех предвид твоите забележки за белите чорапи. И аз имах съмнения за тях, нали се досещаш… Но няма страшно. Моето гадже си пада по белия цвят. По принцип всичко е заради нея и белите чорапи също… Но ти, сополанко, реши да ме изиграеш! Да изпързаляш ченгето! Решил си, че щом нося бели чорапи, значи съм абдал, а? Нищо подобно! Може и да съм абдал, що се отнася до чорапите, но пък поназнайвам туй-онуй в работата с криминалния контингент! И ще те накажа. Сега си даваш показанията, а после отиваш в килията, събираш си нещата и газ напред. Като се настаниш на новото място и поспиш няколко дни на четири смени — тогава ще разбереш какво значи да лъжеш офицер от милицията! И ще си припомниш всичко, всичко до последно за паспорта на Фарафонов. До шушка. Къде, кога, от кого? До най-дребните подробности…

Свинец се оттласна от стената, тръгна право срещу мен и силно удари рамо в моето рамо. Имах чувството, че съм се сблъскал с локомотив — отлетях настрани. Без да си вземе довиждане с колегата, капитанът си излезе. Излезе така, че не стана ясно дали ще се върне след две минути или след две седмици.

Внезапно си дадох сметка, че в собственото си обиталище няма да мога днес след разпита спокойно да пия чай, да си отпочина и да обмисля случилото се. Там ме очаква озлобен, ядосан и опасен враг, стар криминален престъпник, който се е заял с мен и може би нещата ще завършат със скандал, викове, въргал и санкции от страна на затворническото началство.

Сега имам възможност да си отворя устата, да кажа няколко думи и ще ме отведат не в старата килия, а в нова, където ще срещна други хора. Възможно е те са по-толерантни към моя начин на живот. Или напротив, ще ме запратят при някои гадове, човекоядци, убийци, за които поредното прерязано гърло не значи нищо…

След излизането на ченгето гръмовержец се бе възцарила тишина. Хватов глътна още една таблетка и ме изгледа виновно.

— Доколкото разбирам, Андрей, и днес не си склонен да дадеш показания?

— Показания ли? — усетих парене в гърдите и болка в слепоочията. — Кур за вас, а не показания! Кур, а не показания, ясно ли ви е? Няма да има показания! Няма да има нищо! Нито дума! Никакви показания! Нищо! Ясно ли е! Нищо, нищичко няма да ви кажа!

Повишавах и повишавах глас, октава след октава, прибавях сила и експресия, всичко ставаше без моята воля, гореща слюнка хвърчеше от гърлото ми и пръстите сами посягаха да разкъсат задушаващия ме пуловер; обидата, горчивината, злобата, досадата, сълзите, мъката — всичко се смеси, изля в мен отровата си наведнъж и аз се разкрещях, гълтайки съгласните:

— Води ме в бърлогата! В бърлогата ме води! В бърлогата! Показания ли?! Гепи ме за хуя, гражданино началник, не за показанията!…

Чак сега ми стана ясно какво представлява истинската бандитска истерия. Тя връхлита арестувания, хвърления зад решетките човек, когато е заплашен от всички страни, и при разпитите, и в килията, когато отвсякъде го дебнат опасни врагове, когато заплахата не отстъпва нито денем, нито нощем, когато я усеща непрестанно.

Чудно, къде ли се дяна моето хладнокръвие, къде отиде хармонията в мислите, къде остана резултатът от редовните медитации? Или това също е само измама и никакви упражнения няма да ми помогнат да постигна истински здрави нерви?

Имах последен шанс да проявя малодушие и да се сбогувам завинаги с кривите гръбнаци на връщане в килията, при обиска. Можех да пошепна няколко думи на конвойния, който след подобно признание бе длъжен да вземе всички мерки. Да ме заключи в „буркана“, да докладва на началника… Но не казах нищо.