Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

След няма и минута големите — без усилия, продължавайки да плямпат в движение — ме настигнаха.

— Що спираш, ситен? Давай! Главата надолу! Напред!

Направих се, че не чувам и се опитах да местя краката по-начесто.

— Давай! Давай!

Виковете се разнасяха надалеч из черната зимна гора, но аз чувах само твърдото скърцане на снега под гумените си подметки.

Стори ми се, че със се откъснал далеч напред. Дощя ми се да се обърна, за да се уверя, но това би ми струвало скъпоценна секунда.

— Пак се разкисна, ситен! — чух в ухото си. — Действай! Напред! Главата надолу!

Смешно им е, осъзнах аз. Те се забавляват. Десет километра по януарския сняг не е нещо особено за тренирания спортист. Големите, ако искаха, можеха да тичат и два пъти по-бързо. Но напредналите атлети не се напрягат зиме, само поддържат форма. През лятото им предстои да изминават много по-големи дистанции, ще има да въртят педалите…

— Можеш, ситен, можеш! Давай! Дърпай, ситен, дърпай! Напред!

Големите бяха най-малко на по седемнайсет. Бях видях краката им в съблекалнята — сухи, твърди, с мърдащи под кожата релефни мускули. Приучени към многочасово въртене на педалите.

— Дръпни, ситен! Дръпни! Можеш!

Майсторката на спорта — сценката явно се разиграваше заради нея — не издържа и се засмя мелодично.

— Ще можеш, ситен! — не мирясваше зад гърба ми вдъхновеният юношески бас. — Дръпни! Главата надолу! Действай!

Ускорих. Гласовете взеха да се отдалечават. Още по-бързо! Още!

Не се притеснявайте, ситният ще може! Той можа и предния път, и по-предния, и сега ще успее. Вие, големите, смятате, че малякът е решил да се изтъкне. Решили сте, че това са пози, стойки. Но аз си късам сухожилията не за да се покажа пред някого. Преди година не можех и сто метра да пробягам, без да се сгърча в пристъп на задух. Спирах, навеждах се напред, подпирах длани в коленете и стоях в тази позорна поза с навирен задник по няколко минути, докато ми олекне. Или пък бърках в джоба за лекарството — флакончето аерозол „Астмопент“. Беше се случвало да тръгнем с приятели на разходка и аз посред път да открия, че съм си забравил пръскалката — от страх моментално развивах пристъп. А сега кекавият астматик надбягва не само здравите си връстници, но и майстори на спорта. Нищо че е за кратко, нищо че е почти на шега — но ги надминавам, надбягвам ги, тичам, не спирам!

В този момент силите изведнъж ме изоставиха. Стана ми абсолютно ясно, че мога да направя не повече от десетина крачки, след което ще се сгромолясам. Направих тези десетина. Но не паднах. Започнах следващите. Още десетина и край, падам. Ускоренията и напрежението бяха изцедили тялото ми. Калориите свършиха. Няма да стигна до края. Губя. Десетина крачки, после още толкова — този път вече последните, окончателните и ще се строполя без дъх край пътя, дето се вие между дърветата. Край. Стига ми толкова. Не съм ви кон. Човек съм. Слабак, неподготвен за големи натоварвания. Опитах и разбрах, че велосипедният спорт не е за мен. Направо ще зарежа тренировките. Ще се прехвърля волейбол. Приятелят ми Николай отдавна ме навива да тренирам волейбол. Прекрасна игра, която не изисква особени физически усилия. Скачай нависоко и удряй топката. Уютна светла зала, мрежа, момичетата пищят — това не ти е десет километра по снежните пътеки…

— Не заспивай, ситен! Дърпай! Давай!

Стиснах зъби и пуснах кикотещите се лекоатлети да ме задминат, продължих зад тях.

— Какво ти става? — изхриптя до мен някой от връстниците ми. — За кво си съдираш гъза?

— Абе… — успях да издишам.

И пак ускорих крачка. Напук на всички. Напук на себе си.

Още километър от този ад и ще ми олекне. Майсторката на спорта ще намали темпото, за да набере сили преди финалния спринт. А самият финален спринт ще си е чист празник. Защото в края му е топлата съблекалня, сухите чорапи, чаят от термоса. Дълбокото като море усещане за победа. Затвърдено самоуважение. И прибирането у дома.

Победата е съвсем близо. Броени минути ме делят от нея. Неколкостотин метра ураганен бяг по заледения тротоар. Трябва да се ускоря, да се напрегна максимално, да вложа всичките си сили. И всичко ще е наред.

Тичай и ще стигнеш.

И аз стигнах. И този път, и следващите.

Зимата отмина. Астмата ме остави на мира. Към края на март бях напълно забравил за болестта.

През април снегът се стопи. Десетимата новаци — половината беше изпокапала — алчно зяпаха хромираната техника. Всеки момент ще ни я поверят. Всеки момент ще започне онова, заради което бяхме дошли, заради което пет месеца газихме снега.