Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

„Правилата за поведение на задържаните под стража и осъдени лица“ позволяват на всеки арестант да спи, ако иска, по двайсет и четири часа в денонощието. От шест сутринта до десет вечерта обаче постелята трябва да има приличен вид. За неподчинение се полага карцер.

Единият от тримата жители на килията не заспа. Мрачен, той седна на леглото и се вторачи в една точка със спрял, почти обезумял поглед. Косата му стърчеше. Лявата буза с отпечатък от плоската и твърда затворническа възглавница, беше леко отекла. После няколко пъти тръсна глава, за да прогони остатъците от съня, и с боксьорско движение удари с длан главата си над слепоочието, предизвиквайки екот и болка в черепа. Така си стимулираше нервите.

Той мушна стъпалата си в замръзналите през нощта пластмасови чехли и се изправи. Наля ледена вода в емайлираната чаша и бързо я превърна в гореща с помощта на електрически бързовар; после старателно си изми с нея очите, обилно наплиска клепачите, а след това и цялото лице, като редуваше врялата вода от канчето с ледената от чешмата, и с рязко сменяне на топлината със студ докара мозъка си до звънлива яснота.

Този жилав, но с тънки кости и рамене двайсет и седем годишен субект, някой си Андрей Рубанов, съвсем доскоро, буквално допреди няколко дни, възнамеряваше да подкупи със замах целия правозащитен апарат на страната. А след това весело и делово да изскочи от следствения изолатор, както богатите юпита изскачат през разтворения люк на личния си аероджет, с едната ръка пъхат бакшиша в сутиена на стюардесата, а с другата потупват пилота по рамото.

Той високомерно се надяваше на парите си и на своя приятел — съдружник и бос Михаил. Босът излезе на свобода преди пет дни. Изглежда, наистина го бяха взели за домакин, а не за банкер. Не успяха да съберат сериозни улики срещу него. И го пуснаха да си ходи. Главата на нелегалната банка се размина с наказателното преследване и остави вместо себе си специално подготвен за целта човек. Своя васал. Своя зиц-председател. Момче за пандиза.

Радиото издудна приветствения сутрешен мотив, бодро поздрави гражданите — с наситен, изключително добре балансиран мъжки баритон, изпълнен с невероятен оптимизъм — и съобщи датата: двайсети септември деветдесет и шеста година.

Субектът, познат в този текст като А. Рубанов, се пресегна и хвана с мократа си ръка химикалка от рафта. Влачейки крака, отиде до стената и драсна по самоделния календар — лист от тетрадка, залепен за стената с хлебна гума. Зачерта датата 20. Отстъпи крачка назад, огледа резултата от положения труд, отново се приближи и удебели зачертаването.

Месецът изтече на петнайсети септември. Освободиха боса Михаил от следствения изолатор. А на неговия васал, на момчето за пандиза, връчиха официален документ, където пишеше, че момчето е обвинено в тежко престъпление и остава зад решетките още поне два месеца.

На следващата сутрин следственият бе преместен от килия № 87 на втория етаж на затвора с жълтите стени и прозорец към запад, в килия № 33 на първия етаж, ъглова, със зелени стени и северно изложение. Тук вече имаше двама арестанти. Рубанов стана трети.

Преместването стана веднага след закуска, а непосредствено преди вечеря следственият бе извикан на свиждане с адвоката.

Рижия юрист разпери ръце: Михаил излезе и веднага изчезна. Никой не знае къде е. Местонахождението и телефонът му не са известни. Но се появи вчера, съобщи Рижия с напрегнат шепот. Дойде у дома. Даде ми бележка за тебе… Ето я…

Малкото яркожълто листче (от онези, разноцветните, които са разхвърляни по бюрата на бизнесмените и служат за моментално фиксиране на някоя важна мисъл или сума) беше само с две написани със замах думи: „МЪЛЧИ ЧАКАЙ“. Почеркът принадлежеше на боса.

Рижия адвокат не беше разбрал кой знае колко. Според думите му Михаил Мороз се бил държал като човек, изключително силно наплашен от събитията. Отбил се у адвоката късно вечерта, едва ли не в полунощ. Звъннал от колата по мобилен телефон с молба да се видят отвън. Целият разговор продължил трийсетина секунди. Адвокатът стоял на тротоара, Михаил бил на волана, говорил през наполовина отворения прозорец, без да гаси двигателя. Отслабналият и посивял в лицето Михаил съобщил, че щял да отсъства известно време, щял да се обади веднага щом се появи, подал бележката и моментално потеглил с мръсна газ.

Нито информация, нито пари, нито инструкции. Нищо. Мълчи. Чакай.

Оставаше надеждата, че след впечатляващото и разтърсващо премеждие с едномесечния престой в следствения изолатор фалшивият домакин просто е решил да вземе таймаут. Да се натряска до безсъзнание, да се наплюска с пържоли и да ги полее с бира, да се надруса с кокаин в някой нощен клуб или просто да се усамоти с жена си — по някакъв начин да се възнагради за всички страдания и мъки.