Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Тогава, преди пет дни, останал насаме с адвоката в стаята за разпити, той беше помолил за лист и химикалка и написа писмо до жена си. Кратък текст, в смисъл че ще се върне, непременно и много скоро.

Момчето преживя мъчителни мигове, докато пишеше писмо на своята любима. Той си нямаше по-близък човек от тази перната креслива блондинка с огромни зелени очи. Един ден я беше поканил в своя луд живот, като й обещаваше велика любов. Не обещаваше пари: тогава, през 1991 година, цялото му имущество се свеждаше до изтъркано кожено яке, „каубойски“ ботуши и раздрънкан автомобил. И бонус: твърдо стиснати устни и поглед, изпълнен със студена решителност да се постигне желаното. Осемнайсетгодишното момиче се съгласи.

Сега, озовал се зад решетките, следственият хлапак разбираше, че е длъжен много внимателно да подбира думите. Първият вариант на бележката се разхвърча на парченца. Вторият също. И третият. Рижият юрист търпеливо чакаше и деликатно гледаше встрани. В края на краищата правилните изречения бяха намерени.

В послеписа имаше признание, излязло от дълбините на душата му.

„Обичах те, обичам те и винаги ще те обичам, мое единствено, скъпо, любимо момиче.“

В края на писмото следваше списък с необходимите книги и молба да бъдат изпратени колкото може по-скоро.

Човекът беше доста упорит. След като излежа трийсет и пет дни, той разбра, че е предаден, но не само не се отчая, ами усети, че силите му нарастват десеторно.

С боса или без него, с пари или без, ще излезе от затвора. Той коригира тактиката и стратегията си. Беше замислил да запълни принудителното бездействие с непрекъснати, изтощителни, трудни тренировки на тялото и мозъка. Възнамеряваше да се закали. Да се превърне в непобедим боец.

„Ще обърна вредата от зандана в своя полза — реши той. — И ще възтържествувам над решетките, над стените, над вертухаите, над баландата и необходимостта да се спи на запалена лампа, над всичките наивни мръсотии на това заключено учреждение!“

„Не ме е страх от вашия затвор! — шепнеше си той, а най-често дори не шепнеше, ами си повтаряше наум. — Ще го преодолея! Ще го игнорирам!“

Той смъкна ризата, наплиска с няколко шепи вода раменете и гърдите си, разтри водата с длани, затрепери от студ и енергично избърса тялото си с тънкия и тесен затворнически пешкир.

Стараеше се да не вдига шум, иначе съседите щяха да недоволстват. Да причинява неудобства на другарите по нещастие не влизаше в плановете му. Проявяваше скромност и учтивост. Беше предпазлив. Често нямаше представа как да се държи. Елементарни ситуации го вкарваха в задънена улица. Но той се учеше бързо, схващаше от половин дума, старателно овладяваше всички тънкости на чудноватото затворническо битие.

Той седна върху тънкия дюшек, собственост на затвора, зае позата „дзадзен“ — задникът върху петите, гърбът идеално изправен, дланите спокойно отпуснати върху коленете — и започна серия от бавни и дълбоки вдишвания и издишвания. Затвори очи и се опита да отдели съзнанието си от себе си, да го очисти от страхове и химери.

Единият от двамата спящи в този момент глухо изстена, мощно изскърца със зъби, за миг отвори безцветните си очи и отново заспа, облизвайки устни. Коленете му се свиха към брадичката, а дребните ходила помръднаха, поради което татуираните при пръстите котешки муцунки се раздвижиха — мустачките им потрепнаха.

Трийсет минути по-късно измаменото момче излезе от състоянието на неподвижност. Усещаше разума си трезв.

Той безшумно взе книга от рафта. Отвори я. Обърна я нагоре с краката. И зачете — бавно, на срички.

Точно по този начин вижда на бюрото пред себе си папката с ДЕЛОТО: два пъти седмично по половин час. Сивата папка набъбва, става все по-дебела, а краищата й — все по-зацапани. ДЕЛОТО трупа актив. Възможно е там да е скрита съдбата на момчето. Може перспективата за мрачния измършавял тъмнокос мъж, бивш достопочтен финансов функционер, а днес обвиняем за тежко престъпление арестант, да е осем или девет години при общ режим. Или напротив, година и половина условно…

Документацията на следователя е важна цел. Карираният рязански мужик Хватов в началото на всеки разпит вади от чантата и слага пред себе си дебелия том. След това привежда в готовност офис техниката и вторачен с късогледите си очи в екрана, прави поредния протокол. При това постоянно сверява нещо в ДЕЛОТО. Картоненият том по трийсет–четирийсет секунди остава на бюрото отворен. Глупаво е да не се възползваш, да не се опиташ да измъкнеш оттам поне някакво, дори и най-незначително късче информация.