Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Вертухаят, който през две минути поглеждаше през шпионката — „зъркел“ на затворническия език, — можеше да ни вземе за пътници в купе на влак по далечен маршрут. Същите чехли, анцузи, фланелки. Теснотия. Примитивен и твърд мъжки ред. Тук е пастата за зъби, там е боклукът, тук — съдинките и храната. Само че накъде пътуваше нашият влак?

След чифира Фрол се окопити, стана активен, заизлъчва жизнелюбие и бодрост. В такива моменти той просто не можеше да седи неподвижно.

— Братлета! — изскърца той. — Ще мръдна малко. Възражения?

Щом нямаше възражения, старата кримка се заразхожда напред-назад из тясната ивичка свободно място между леглата: от ръба на далечното легло до вратата и обратно. Пет крачки натам, четири и половина на обратно, половин крачка отиваше за обръщането.

Дори аз бях придобил навика да се движа от стена до стена. Макар че лежах едва от месец. Бях изминал километри по този начин в борба с хиподинамията. Освен това още Ницше е казал, че не може да се вярва на нито една мисъл, която не е родена в свободното движение на цялото тяло.

— Чувай, Демби — обади се Фрол. — Вчера забравихме нещо.

Строителният магнат додъвка финалния саламен резен и сви рамене.

— Вестникът — предпазливо вметнах аз.

— Точно така! — възкликна Фрол. — Вестникът! Браво, Андрюха! Вчера пристигна новият вестник! А ние се сме го чели.

— Прав си — кимна Демби. — Недопустимо е.

Вестникът се намери тутакси. В десетметровото помещение всеки предмет, бил той вестник, книга, пакет цигари или салам, или кутия с чай — се открива на една ръка разстояние. Животът на лефортовския обитател преминава в легнало положение. Стига да протегне ръка, и той вече пуши, дъвче или чете.

Грамадният Вадим зашумоля с черно-белите страници.

— Какво ново? — нетърпеливо попита Фрол, мерейки с крачки своята пътека.

— Телевизионната програма.

— Най-сетне! — победоносно изхриптя урката. — Таман се бях уплашил, че ще ни оставят без програма… Чети, братле!

— Охо — рече Демби, шумолейки със страниците. — Значи вече сме били средата на септември? Ей го кога беше почнало лятото…

— Нали ти казах, че тук времето лети бързо. Е, какво ново? Има ли някой хубав филм?

— Пълно е. В неделя например дават филм за американската мафия. „Кръстникът“.

Без да забавя крачки, Фрол се смръщи:

— Майната им на филмите за мафията!

— Какво не им харесваш на филмите за мафията? — учуди се Демби.

— Майната й на американската мафия — решително отсече Фрол. — Майната й гъзина! Защо са ни тук, в Русия, истории за американската мафия? Знаеш ли какво представлява тая американска мафия?

— Кажи — разпери ръце Демби, признавайки авторитета на опонента.

— Търгаши! — формулира Фрол. — Реални, завършени, стопроцентови търгаши! Спекуланти! Нелегални казанджии! Какво общо може да имат търгаши и казанджии с истинския престъпен свят? Нищо!

Урката стремглаво крачеше напред и назад, вторачил се в нищото, и хвърляше думите, сякаш бяха карти от колода.

— И гледай сега какво излиза: честните граждани гледат такива филми, за тоя кръстник, за гангстерите — и си мислят, че нашият руски престъпен свят живее по абсолютно същия начин, както американските мафиоти от екрана. Аха. По същия начин! Цункат ръка на кръстника! Ето я вредата! Ето я централната опасност! Забрави филмите за мафията, Демби! Това е менте! В живота нищо не е така! В моята страна никога не е имало кръстници, няма и няма да има. Карай нататък.

— Четвърти канал — цитира Демби. — От пет часа и до късно вечерта предавания за ченгета и престъпници. „Криминал“, после „Чистосърдечно признание“, след новините — „Човекът и законът“. После можем веднага да превключим на трета програма и да гледаме „Петровка, 38“ 9 9 Адресът на Московското управление на криминалната милиция. — Б.пр. . А от десет дават „Свобода или клетка“.

— Майтапиш се! — възкликна Фрол.

— Не, честна дума.

— Пет предавания по два съседни канала! Всичките на една и съща тема! Ето ги престъпниците къде са! — възкликна Фрол. — В телевизията! Ето ги безобразниците!

Цялата простичка и радикална космогония на старата кримка се свеждаше до концепцията, че най-големите и страшни мръсници не са в затворите, ами в офисите, правителствените кабинети и редакциите на вестници и телевизионни канали.

— Телевизията няма нищо общо — възрази Демби. — Ти, Фрол, не разбираш. Тя дава картинката, която зрителите искат да виждат. Публиката желае да я наплашат малко с твоята физиономия, но в същия момент веднага да я успокоят: всичко е под контрол, правонарушителят е задържан овреме. И публиката си получава картинката. А в паузите пъхат реклами на прах за пране.