Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Ясно, ясно. И всички са доволни — умислено се съгласи Фрол. — Криминалните крадат, публиката гледа и се пере, момчетата от телевизията си прибират паричките… Чувай, приятел, направи ми услуга, почеши ме ето тук, между плешките, по към дясната… да… точно тука… Благодаря. Друго има ли?

Демби обърна страницата.

— Филм за човекоядец.

— За човекоядец?

— Да. Американски. Вдругиден. По втора програма. В двайсет и два нула нула.

— Ето ги безобразниците! Човекоядци, а?

— Защо да са безобразници?

— Толкоз ли не разбираш? Не бива да се дават такива работи! Не, може, естествено. Нали затова е свободата. Аха. Само че не по телевизията. А срещу много пари на специални места. Зад ограда…

— Като порнофилмите ли? — предположи Демби.

— Например. Аха. И по тая ограда да няма никакви ярки плакати, всичко да е с червени надписи!

Демби се усмихна снизходително.

— А кой ще определя кой филм е кофти, а кой става?

Фрол сви рамене.

— Женорята! Нашите сестри и майки. А и поповете. Специална комисия. Нека всичкия тоя боклук — наркотиците, човекоядците, сексманиаците, кръстниците — да минава през комисия. Ами че да! Сто уважавани женски и сто попа. Тайно гласуване. Аха. И там решават всичко: ей тоя филм го въртим в обикновените кина, а тоя — в специално закрито кино.

— Ясно — Демби се усмихна още веднъж. — А кой тогава ще подбира женските и поповете за тая комисия, а, Фрол? В киното, ако не знаеш, се въртят пари, ама пари, ти казвам! Полекичка може да си пробутат удобните и нужни хора и те ще си гласуват всичко, както си му е редът, срещу рушвет…

— А за рушвета — разстрел!

— За жените и поповете?

— Да! Да! — страстно се провикна Фрол и се закова на място. — Че как иначе? Не, не мога аз така, ще си извъртя още едно чифирче, пък вие както щете. Трябва да се разстрелва, Демби, обезателно трябва. Публично. Показателно. Аха. И да го дават в новините. Цялата страна да им види позора, да си го носят и децата им…

— Идеалист си ти, Фрол.

— Може и така да е. Но не бива открито да се прожектират откаченяци и катили. Да не говорим пък да се правят филми за тях. Давай нататък…

Демби сведе поглед към вестника и промърмори:

— Чуден човек. Колко си патил от ченгетата, цял живот по затворите, а призоваваш към разстрели…

Фрол го погледна строго.

— Знаеш ли какво ще ти отговоря, приятел? Целият ми живот е лайна и бълвоч. По-добре да ме бяха разстреляли. Войничетата. До стената, както си му е редът. Де да ме бяха разстреляли! Ей сега, както си знам всичко, да ме питаш — какво избираш, драги, двайсет години затвор на пет пъти или до стената? — веднага избирам стената. Чифир искаш ли?

— Не.

— Ами ти, Буда?

— Благодаря — отказах учтиво и оставих учебника настрана.

Беше дошло време за друга дейност. Измъкнах изпод възглавницата голяма тетрадка, взех от рафта парцалив том на Рекс Стаут (собственост на затвора) и започнах да преписвам книгата на ръка.

— Гнус ви е, а? — пошегува се Фрол. — Ясно. Бабината ви и на двамата. Та ви казвам, братлета: по-добре е да си гризнеш куршума благородно, отколкото цял живот да се мотаеш по лагерите. Когото не са разстреляли, когото са пожалили — той трупа злобата и лайната в себе си и ги разнася по белия свят. Включително като снима вредни филми. За човекоядци и търгаши, за гадове най-различни. Имаше един такъв Ленин, Владимир Илич се казваше, не знам дали сте го чували. В нашия лагер в Потма едно време, през седемдесет и пета, в библиотеката имаше само две пълни събрани съчинения — неговото и на Джек Лондон. И единия, и другия съм ги изчел. Повече разстрели! Това го пише Улянов-Ленин. Във всяка трета статия — повече разстрели! Той е бил гений, виждал е нещата в дълбочина. Причините е виждал. Гнилото семе трябва да се изкоренява до крак. А ти за филмчета ми приказваш…

През цялото време, докато траеше този разговор, си мълчах и пишех в тетрадката.

Още от първия ден на затворническия ми живот, щом се сдобих по волята на началството с двама възрастни съседи, петдесетгодишни мъже, си наложих правилото да нарушавам мълчанието само ако някой от тях се обърне към мен с въпрос или молба. През останалото време си държах устата затворена. Откритият от мен принцип на затворническото съжителство имаше проста формулировка: живей както искаш, но не пречи на другите. Не докосвай човека и неговите вещи. Не му вреди с нищо. Не се натрапвай със съвети. Не изказвай мнения. Но и самият ти се занимавай само с това, което ти е необходимо, върши си своята работа и никой няма да ти пречи, да те разсейва, ако самият ти не пречиш на никого.