Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Андрюха — попита изведнъж Фрол, — какво правиш?

— Преписвам текста — отвърнах дружелюбно. — Защо?

— Преписваш текста от книгата?

— Да.

— Защо?

— Искам да опитам нещо.

— Като например? — настоя Фрол.

— Да си променя почерка.

В сивите очи на татуирания дядка се изписа смайване.

— И как точно искаш да го промениш?

— Изцяло.

— Не, не ме разбра. По какъв начин?

— Много просто — отвърнах сериозно. — Всеки ден преписвам по една страница текст от която и да е книга. В продължение вече на единайсет дни. Но не пиша с обичайния си почерк, а с печатни букви. Смятам да направя така, че ръката ми да забрави. Да отвикне.

— Ясно — леко изхриптя Фрол, спря разходката си и седна на своето легло.

Действието на кофеина отминаваше. Старият лагерист помръкваше пред очите ни. Знаех, че след двайсетина минути организмът му ще изиска нова доза.

— И за какво ти е това?

— За всеки случай — отговорих уклончиво. — Може някой ден да ми се наложи да вдигам дърмите.

— Да се укриваш ли?

— Нещо такова.

Демби смръщи белезникавите си вежди, присви устни и сурово поклати глава.

— Тоя пък се е нагледал на филми. Не се побърквай, синко. На колко си години?

— На двайсет и седем.

Моите съкилийници се изсмяха синхронно.

— Ама ти си още дете! — поклати глава Демби. — Момченце, абсолютно хлапе! А аз скоро ще правя петдесет. Имам пари, къщи, бизнес, всичко на света си имам. При това, забележи, на четирийсет нямах нищо. Нито къщи, нито бизнес, нито пари, нито перспективи. Така че не бързай, не се пали, не тръгвай с рогата напред. И в никакъв случай след затвора не се връщай към старите занимания. Зарежи ги, забрави ги, стартирай наново. Всичко е пред теб. Ще си излежиш присъдата, ще излезеш, ще си намериш някоя нормална работа, пари ще направиш, деца ще гледаш, ще дишаш с пълни гърди. За какво са ти тия шпионски врели–некипели? Да се укриваш, да променяш почерци?

— Ти пък какво му даваш акъл? — прекъсна го Фрол. — Може човекът да е откраднал толкова, че сега половин Москва да го търси под дърво и камък. Аха. Да си се занимава, ако иска.

Демби млъкна. Фрол се обърна към мен.

— И кво, Андрюха, върви ли, върви ли?

— Не — поклатих глава със съжаление. — Оня ден, след девет дни упражнения, се опитах да пиша нормално — никаква промяна.

— Не е лесна тая! — изкиска се Фрол. — Природата не можеш я излъга!

— Ще опитам.

— Опитвай — разреши скептично урката. — Ама аз нещо друго ще ти кажа. Имало едно време един пичага: Ленин, Владимир Илич. Не знам дали си го чувал. След революцията — когато вече взел всичката власт и животът тъкмо влизал в релси — той се поболял и се тръшнал да мре. Тогава много народ забягнал с парите. Изпокрили се всички — кой в Европа, кой в Бразилия. Ония, дето били на власт при Ленин, дето разстрелвали буржоазията и прибирали техните диаманти в джобовете си. Парички, скъпоценни камъни, валута — изпокрили всичко по швейцарските банки. Пластични операции и такива ми ти работи… И почерците си променили. Аха. С две думи — взели всички мерки. После Ленин умрял. Дошъл Сталин… — Фрол направи театрална пауза — и ги сгащил всичките. До един! В Европа, в Бразилия, в миша дупка — открил ги. Докарал ги тук и ги пратил на палачите. Да ги мъчат, да ги кълцат. И прибрал всички пари, върнал ги обратно. С тях направил и стопанския подем, и строежите, и полетите на Чкалов и всичко, което ти дойде на ума…

— Хайде стига, Фрол — намеси се Демби. — Недей да му мътиш главата на момчето. Хем сам го каза — да не му се месим, щом сериозно е решил. Извинявай, брато, няма повече да ти пречим. Просто и ние тука полека се побъркваме. Нали няма какво да правим. Даже и телевизор си нямаме…

Тринайсет и половина години преди ареста седях на пейката в съблекалнята на стадион „Металург“ и си връзвах кецовете.

Процесът изискваше сериозно отношение. Лошо вързаният възел можеше да ти направи номер в най-неподходящия момент. В разгара на тренировката. И тогава ще се наложи да спираш, да губиш много секунди, да си объркаш дишането и безнадеждно да изостанеш от групата. Не исках да изоставам.

Никой от нас, двайсетте момчета, не искаше да изостава от другите.

Почти четири месеца ходех на тренировки по колоездене. Два пъти седмично.

Самите велосипеди, десетина броя, си бяха там. Бяха закачени на стената, за да не заемат място. Но през зимата не се кара велосипед. Дори майсторите на спорта не карат. Зимно време велосипедистът — особено начинаещият — предимно тича. По осем, а дори и по десет километра на тренировка, толкова по-добре. В студа, във виелицата, по снега. До педалите щяхме да стигнем чак напролет, през април, ако не и през май. Когато изсъхне пръстта.