Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Думата „комедия“ се произнасяше с акцентирано „о“, което придаваше на казаното допълнителен хумор. Пак дочух силен кикот и пряко волята си също се усмихнах.

В този миг на касата на вратата пак се очерта мощната фигура. Наложи се спешно да смачкам цигарата в пепелника, а самия пепелник да изпразня в кофата за боклук.

В кофата, освен многобройните фасове имаше пресни обелки от картофи и целофан от кренвирши.

Хората тук живееха скромно. Ядосано си помислих, че опитният Михаил го разбира не по-зле от мен. Скромната квартира се населява от скромни обитатели, доходите им не са високи и следователно те не са постигнали реален успех в живота. Може би няма да успеят да се справят с него?

— Защо киснеш тук? — добродушно ме попита Пуловера.

— Мисля — рекох.

— И да мислиш, и да не мислиш, все там. С какво се занимаваш иначе?

— С нищо — признах си.

— А как живееш? От какво?

— Абе някак — отвърнах уклончиво. — Взех назаем от стар познайник. С тия пари храня семейството. Понякога някой приятел ми отпуска някой и друг стотак.

— Така ли? — Пуловера заинтересовано вирна вежди. — Някой от твоите приятели не може ли и на мен да ми отпусне стотина-двеста?

Схванах, че се шегува.

— Едва ли. Те всичките са ми длъжници.

— Значи имаш и други длъжници, освен Михаил?

— Половин Москва — честно си казах.

— Вярно?

— В деня, когато ме прибраха, от офиса в неразборията са изчезнали около двеста бона…

— Долари?

— Естествено. Парите са прибрани и скрити от случайни хора. Техническия персонал. Сътрудниците.

— Ти притисна ли ги?

— Разбира се.

— И те кво?

— Всичките си признаха, че парите отдавна ги няма. Изхарчени са. Изразходени. Завъртени в някакви търговски проекти, сделки, операции, бизнеси… И навсякъде са изгърмели…

— А ти?

— Казах им: „Вие изберете как ще ги връщате.“

— Връщат ли?

— На части.

Културистът се замисли.

— Така по̀ бива — отсъди той. — И все пак, с две думи, можеше да ги притиснеш. Едно на ръка. Задето са взели чуждо и са го ползвали, а накрая го омели до последната шушка. Нали така е станало? Докато ти си лежал, те са ги ползвали! И после са загубили всичко! Бе те са длъжни веднага да ти тропнат кинтите на масата. Цялата сума! В същата валута! Щом ти е попаднала случайно чужда ценност — ще я пазиш! И ще я върнеш веднага, при първа възможност! Още повече като са големи пари…

— Така е — кимнах. — Взели са чуждото и са го похарчили за себе си. Само един човек, един-единствен, направи точно както го казваш. Само един човек сложи на масата пред мен пачката и каза: „Това си е твое, непипнато, вземи го.“ Само един човек.

— Кой?

— Жена ми.

Огромният бандит помълча с уважение.

— Ще рече — каза той след паузата, — де факто ти е провървяло в живота, братле.

Той с голяма симпатия ме хвана за раменете, без усилие ме приповдигна (стъпалата ми се отделиха напълно от пода) и веднага внимателно и бързо ме пусна обратно.

— А парите ще ги имаш, аз отговарям! Хайде, ела да си кажем чао. Ако трябва някога да си прибираш нещо от някого, свиркай без проблеми. Окей?

— Окей — отвърнах тъжно.

Те пуснаха Михаил да си ходи. Дадоха му две седмици да събере парите.

Дочаках обаждането на десетия ден вечерта. Разказаха ми накратко, че като излязъл от страшното място, моят бивш приятел, бивш бос и съдружник Михаил веднага отишъл в милицията. Заявил, че бил отвлечен от изнудвачи. Само чудо му помогнало да се изтръгне от лапите на престъпниците.

Бандата била незабавно арестувана. Но тъй като не били намерени никакви улики, потвърждаващи изнудването (откъде да се вземат?), злодеите веднага били освободени.

Моят бивш приятел и бос изчезна без следа.

Това беше краят на тази азиатска история.

Ако някой някога ме попита в кой момент от живота съм изпитвал най-голямото възхищение, ще му разкажа, че един ден ми бе демонстрирана ослепителната прелест на човешката подлост. И видях, че няма на този свят нищо по-прекрасно от подлостта — откровена и химически чиста.

Точно в шест сутринта отворът над желязната врата изригна някаква помпозна музикална фраза. Радио „Маниак“ оповести цялата страна за началото на новия есенен ден.

Обитателите на килията в Лефортовския изолатор се размърдаха. Почти със затворени очи те вяло изпълзяха от леглата си, надве-натри втъкнаха тънките сини одеяла под степаните дюшеци, нахлузиха шаячните панталони и отново се излегнаха — сега върху одеялата. Увиха се с куртките си. Почесаха се, засумтяха и отново утихнаха.