Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Лицето на Михаил, едно време бледорозово, с изобилни плътни бузи, с ярки устни, сега можеше да представлява посмъртната му маска, дори и цветът съвпадаше — гъсто сив с жълти оттенъци. Криеше очите си от всички. И изобщо се стараеше да запази самообладание.

Намираше се сред хората, които цял живот беше ненавиждал.

Болно ми беше да го гледам, станах и излязох от стаята. Отидох в кухнята.

Престъпният свят на нашата страна никак не е богат.

След излизането от затвора ми останаха някои познанства сред криминалните среди. Не че ми бяха толкова необходими, по-скоро от любопитство. След като изкарах няколко вечери в компанията на крадци и бандити, открих с известна изненада, че парите не са никак чести гости в джобовете им.

Браточките де факто мизерстваха, господа.

Мнозина не разполагаха с пукната копейка. Едно по-възрастно и по-късметлийско малцинство балансираше около прага на низшата средна класа: градски апартамент, кола, понякога и гараж. Наистина, автомобилите впечатляваха с комфорт и разкош, но произходът на огромните лъскави „мерчовци“ и „баварци“ не беше тайна за никого. Крадени, пребоядисани, с пренабити номера, тези лъскави брички създаваха на собствениците си повече главоболия, отколкото удоволствие от експлоатацията им.

Някои по-млади групировки изобщо не разполагаха с друга собственост, освен колективно придобитата кола, живееха по няколко души в квартира под наем, развличаха се с пиене и видео; не виждаха никаква реална перспектива.

Бяха настанали тъжни времена. За въоръжени грабежи друсваха по двайсет години. Обирите по домовете се усложниха: богатите къщи, оборудвани със сигнализация, стоманени врати, портиери, вече не бяха лесна плячка. А най-важното — предприемачите, проклетите паралии, престанаха да търсят покровителството на браточките. Бизнесът не желаеше повече да си плаща рекета. Гражданите станаха по-умни, по-предпазливи, по-опитни и по-добре защитени.

Домът, в който гостувах и в който се опитваха да убедят моя бивш приятел, че е абсолютно неправ, не представляваше, разбира се, някакво бандитско свърталище. И все пак в малкото жилище (в периферията, до метростанция „Тьоплий стан“) не личеше благосъстояние. В много скромното антре много скромно висеше самотно съвсем скромното палто на домакина. Стаята, където се провеждаше разговорът, беше обзаведена доста бедно. Кожените фотьойли, изкърпени на няколко места, изглеждаха почти жалки. Куп полупразни винени шишета бяха наредени на перваза на прозореца.

— За какво си се размечтал? — Белия пуловер, който нечуто изникна зад гърба ми, не се усмихваше. — Поне тук да не беше пушил — рече ми той с укор. Изхвърлих току–що запалената цигара през прозореца. — Недей да хвърляш през прозореца — помоли моят събеседник още по-укорително. — За какво си се размечтал?

— Мисля си.

— Какво има да му мислиш? Всичко е ясно. Всеки момент ще приключваме.

— Смяташ ли — попитах тихо, — че ще върне всичко?

Мускулестият бял човек се протегна така, че ставите му изпукаха, широко разпери ръце, сякаш искаше да прегърне наведнъж цялата заобикаляща го сурова действителност, след което се потупа по широките гърди.

— Че къде ще ходи?

Пекторалните му мускули бяха като багерни кошове. Пръстите му излъчваха забравен мирис на оръжейна смазка.

— Ще ви излъже — казах. — Излъга мен и вас ще излъже, всичките. Ще се измъкне. Той е абсолютен мошеник, повярвай ми, Игор.

— Казвам се Егор.

— Извинявай.

— Няма нищо.

Белият момък Егор отвори нова кутийка с нарисуван бик, отпи внимателно и ми я подаде, но аз отрицателно поклатих глава и той отпи още една глътка.

— С две думи, хич не се притеснявай — успокои ме той.

— Всичко ще направим. Той е наш, така че за нас, с две думи, е въпрос на чест да измъкнем от него твоите пари. Така че, с две думи, твоите действия са следните: седиш си кротко у дома и чакаш да ти се обадим.

— Той няма да върне нищо — повторих аз. — Или ще драсне, или ще иде в милицията.

— Какво? — Егор се разсмя безгрижно. — Каква милиция? — обърна се и тръгна обратно към стаята с вик: — Братоци! Чухте ли?

— Кво?

— Андрей вика, че нашият приятел Миша щял да иде в милицията.

Дочух всеобщ весел смях. Възползвайки се от самотата, моментално извадих нова цигара.

— Ти да не искаш да се оплачеш от нас на милицията? — долетя от стаята.

— Не — много тихо отвърна Михаил.

— Слава Богу! Че то ще е чиста комедия! — скърцащият глас весело трепна. — Първо въртиш всевъзможни афери. После караш момчето да се гърчи заради същия тия афери! После го завличаш с пари! И сега ще ходиш в милицията? Комедия, вярно ви казвам!