Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Да.

— Добре — кимна Втория. — И какво направи с тях?

— С помещенията ли?

Белия пуловер нададе тежък стон, изправи се и закрачи из стаята.

— С хората! — поясни леко ядосан Кокалестия. — С тия, които са те изпържили! С тия аферюги, с тия лоши хора, дето са те оставили без къшей хлебец — какво направи с тях? Уби ги? Наряза ги на парчета? Зарови ги? Закопча ги с вериги в мазето?

Михаил сведе поглед.

— Не направих нищо.

Мълчаливият Трети мрачно всмукна през зъби.

— Ясно — кимна Кокалестия. — Ами останалото? От един милион като извадим шестстотин, остават четиристотин. Тия четиристотин къде са?

— Ами и те — измънка бившият бос — изчезнаха.

— И как точно?

Михаил смени позата и подсмръкна.

— В Белорусия — каза той почти шепнешком. — При мен дойдоха едни хора — познавах ги от много години — и ми предложиха да купя, дето се вика, голяма партида текстил. Платове. Обещаха помощ за бързата им продажба на сметка. Смятах, дето се вика, за месец или два да удвоя сумата.

— И после?

— Оказа се, че стоката била, дето се вика… неликвидна.

— Пробутали са ти залежали парцали за четиристотин хиляди долара, така ли?

— Нещо такова.

Белия пуловер престана да ходи от стена до стена. Той рязко се приближи и попита:

— А ти, прощавай, разбираш ли нещо от платове?

Моят бивш шеф обори глава.

— Сега вече разбирам.

— А тогава?

— Тогава почти нищо не разбирах.

— Може би си продавал, а? Платове, викам. А? Произвеждал си? Шил си блузи и сутиени?

— Не.

— Тогава защо си се напъхал?

— Исках, дето се вика, да спечеля.

— И спечели ли? — ухили се Кокалестия.

Бившият ми съдружник поклати глава. Абсолютно очевидно е, че никога не е изпитвал такова невероятно публично унижение, помислих си аз и с усилие на волята отпъдих жалостта.

Пуловера пак въздъхна и изпсува шепнешком. Кокалестия му се закани с пръст и погледна Михаил в лицето.

— И какво направи ти, приятелю, с тези, които така жестоко те преметнаха? С цели четиристотин хиляди?! Четиристотин, ей! Това е гигантска сума, цяло състояние! Четиристотин хиляди долара! След несполуката с московските имоти сигурно си бил страшно ядосан, нали? И си си рекъл: край, стига толкова, вече нито една гад няма да си прави бъзик с мене! — Кокалестия звънливо плесна длани и енергично ги разтри. — Хайде, разкажи ни сега, да чуем колко жестоко си наказал аферистите. Разправяй как си ги драл живи тия мръсници. Представям си какво си им сторил! Представям си как ти е притъмняло пред очите от ярост! Какво им направи? Какво?

— Нищо — прошепна Михаил.

— Че защо така?

— Тия хора… дето се вика… се укриха.

— Потърси ли милицията?

— Да. Неофициално, естествено… направих справка… Там ми казаха, че съм се забъркал с професионални мошеници. Че те имали фалшиви паспорти, Интерпол ги издирвал и тъй нататък…

— А платове?

— Платовете си останаха у мен. Но те… Не вървят. Дори преоценени. Дето се вика… отдавна били демоде. Никой не ги иска.

— Заложи ги в банката — обади се мълчаливият до този момент Трети.

Михаил простена слабо.

— Пробвах. Не става. Банката вика експерт, за да оцени, дето се вика, залога, и експертът…

— … казва, че стоката е боклук! — завърши Кокалестия. — Прав ли съм?

— Да.

— Хайде сега да видим какво излиза! — изведнъж надигна глас Третия. — На тоя, дето ти е откраднал шестстотин хилядарки, не си му направил нищо.

— Простил си! — басово отрони Белия пуловер.

— Да, простил си — продължи Третия. — Махнал си с ръка! Или те е било шубе да повдигаш въпроса! Минава време и отново те премятат. С четиристотин хиляди. И ти пак нищо не им правиш. Пак им прощаваш! Майната му, викаш, момчета, гледайте си кефа! И на тия си простил, и на ония! Само на него, на Андрей, не си простил нищо! Той е работил за тебе. Лежал е вместо тебе. И ти решаваш, че те е лъгал и го изхвърляш на улицата, обираш го, правиш го просяк! И какво си тогава, а?

Неочаквано проумях, че и бледата физиономия на бившия ми приятел, и самият разговор не ми носят никакво задоволство.

Само преди пет минути се хващах, че злорадо се подсмивам, а сега гледката на жестоко страдащия човек ми се стори крайно отблъскваща. Бившият бос седеше, притиснал гръб в ъгъла на дивана, и криеше китки между прилепените си колена. Измъкваше разтрепераните си ръце само за да изпуши поредната цигара. Палеше ги през минута (аз също ликвидирах за два часа цял пакет; останалите дискутиращи, включително стопанинът на къщата, се вълнуваха много по-малко и не димяха толкова активно, Белия пуловер пък изобщо не пушеше).