Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Срамното действие излезе кратко, двайсетина вдишвания и издишвания. Всичко изведнъж се разду, засвятка, заблестя с ярки краски, след което се устреми към една точка и първият спазъм премина през тялото ми от долу на горе.

Но не било писано! Отзад издрънча метал, изскърцаха пантите и в ушите ми се заби гласът на надзирателя:

— Какво правите?

— Бия чекии! — отговорих натъртено, с омраза.

Спермата изхвърча директно в предвидливо подложения затворнически пешкир.

— Обърнете се с лице към мен!

Обзет от ярост, изместих крак назад и се завъртях, прикрил слабините с пешкира. Надзирателят ми хвърли презрителен поглед, позабави се малко, но накрая люкът хлопна.

Така излезе, господа, че все пак изневерих на жена си — но не с друга жена на мека постеля, а с призрака на голата свобода в единичната килия на затвора.

Отказах обяда. Защо да обядвам в затвора, при положение че ще вечерям в ресторант? Скоро точният „Маниак“ издудна прочутия си скеч за положението, когато в Москва е три часа, а в Петропавловск-Камчатски — полунощ. След още час усетих, че изнемогвам. Вече не оставаше време. Едва ли генералът ще мисли за моята скромна персона чак до късна вечер. Със сигурност всичко ще бъде решено, преди да стане шест, официалният край на работния ден.

В седемнайсет и трийсет бях на ръба на вменяемостта.

В седемнайсет и четирийсет пак прозвуча „повикване“. Извиках, че съм готов отдавна. Конвойният отключи вратата и ние почти бегом препуснахме към следствените помещения.

Този път видях своя адвокат — обаче сам. Лицето на Максим Штейн наподобяваше древногръцките маски на оплаквачките.

— Оставаш тук — каза юристът. — Не щат да те пускат…

Рухнах унило на стола.

— Ще ти донесат постановлението за мярката за неотклонение „задържане под стража“ в килията. Това ще стане някъде към осем часа. Аз дойдох специално по-рано, за да ти кажа всичко… — зашепна юристът. — А сега добрата новина…

Стегнах се. Адвокатът посочи с палеца зад гърба си, след което показа с показалеца и средния пръст крачещо по масата човече. Това означаваше, че моят бос Михаил е пуснат от затвора и вече е на свобода. Следователно след няколко дни и аз излизам.

Пред силата на нашите пари няма да устои никой и нищо.

Ще бъде купено всичко. И всички.

На едро и на дребно, на големи и на малки пакети, на борсата и на вторичния пазар нашите дилъри и брокери ще изкупят всичката свобода.

За мен.

— И какво стана после? — попита човекът с Белия пуловер.

— После всичко свърши. Край — отговорих аз. — Михаил (посочих с пръст неподвижния, пребледнял Михаил, бившия си бос) го освободиха от изолатора и той моментално избяга. На първо време предполагам, че се е криел из наети квартири… После се е окопитил, минал е през развалините на нашата банка, успял е да позакърпи положението, събрал е всичките пари, които е успял да докопа, и забягнал. Напуснал Москва. И Русия напуснал. Закотвил се в родната си Белорусия. Тя вече е отделна страна, там си имат свои закони…

— Остави законите — намръщи се моят събеседник. Намръщи се така, че веднага пролича какво дълбоко пренебрежение изпитва към законите. — Значи какво, не ти е помогнал с пари? Не само не ти е услужил с неговите, ами е забърсал и твоите? Тоест ти си търкал наровете, поемайки цялата вина за престъплението, а той през това време е прибрал общите мангизи и е изчезнал? И оттогава не се е обаждал? Толкова години?

Разперих ръце.

— Ами да.

— Мен пак не ми е ясно — рече третият участник в разговора, чийто вид подсказваше, че отдавна всичко му е ясно. — Значи вие двамата — ти и той — заедно сте направили нелегална банка, така ли?

— Така.

— Без лиценз, без обявяване, така ли?

— Точно така.

— Ами това е афера!

Присъстващите потвърдиха с тихи възгласи.

— След това ви хващат и ти решаваш да поемеш цялата вина…

— Не — отвърнах търпеливо и любезно. — Това, че именно аз влизам в затвора, се бяхме разбрали още от самото начало. Още през деветдесет и четвърта. Когато нещата ни потръгнаха. След близо година бачкане разбрахме, че можем да изкараме бизнеса на невероятни висини. До милиони. Имаше за какво да се борим, нали разбирате?

— Да, да — отново кимнаха всички.

Всички, освен Михаил.

Облизах пресъхналите си устни.

— Обаче в такъв бизнес нямаше как да не нарушим законите: криминалните, административните, валутните, данъчните и всичките останали. „Пари в плик“, „пране на пари“ и тем подобни приказки се отнасят именно за нас. Михаил като собственик, като старши, като главен, като първоосновател не искаше да върши „мръсната“ работа: да търси чужди паспорти, да създава фирми еднодневки, да изготвя фалшиви книжа — всичко това беше мое задължение…