Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Усетих истинско облекчение.

— От това ли било! Да, не е изключено да е имало и такъв паспорт. Сред другите паспорти. В долното чекмедже на бюрото ми имаше трийсетина разни паспорти… Вече обяснявах тук за какво ми бяха. Без протокол. Да разкажа ли още веднъж?

Квадратният капитан шумно издиша. Не гледаше към мен.

— Давай — разреши той.

— Без протокол — уточних мрачно.

— Както кажеш.

— Всеки месец — започнах — се създаваха петнайсет или двайсет фирми. По каналния ред, официално. Винаги използвах чужди паспорти. След това отварях сметка на фирмата в банка. Всеки желаещ можеше да преведе пари по тези сметки, а после да получи насреща пари в брой. Кеш. Тоест винаги е ставало дума за превръщане на един вид пари в друг. Рублите — в акции. Акциите — в долари. Доларите — в полици. Полиците — в облигации. И така нататък.

Свинец, който ме слушаше много внимателно, присви малките си сиви очички и уточни:

— Значи си един вид сараф?

— Точно така.

— За какво са ти тогава подставените лица?

— За да си нямам работа с вашата система. С административния апарат.

— И какво толкова не ти харесва системата?

— Прекалено бавно работи — отвърнах веднага. — И ми прибира прекалено много. Принуждава ме да плащам огромни пари за всевъзможни лицензи и разрешителни. Да чакам с години. Не желая да издържам тази система. И няма да я издържам…

Свинец кимна.

— Ясно, ясно. Но нали би трябвало да са те проверявали, какво ще кажеш? Всичките му там данъчни инспекции и тем подобни… А?

— Проверявали са го — вметна Хватов, който до този момент мълчаливо галеше с пръсти клавиатурата на своя компютър. — В нашата страна всяка новородена фирма е задължена да се отчита пред държавата три месеца след регистрирането си.

— Три месеца? — недоверчиво попита капитанът и пак се заразхожда из стаята, огласявайки я с гръмкото скърцане на бруталните си твърди гащи.

— Да — отговорих аз. — Три месеца бачкай, а после бъди така добър да се отчетеш и да снесеш в хазната… Четири тримесечия. Четири пъти годишно плащай.

— Кофти закон — Свинец поклати глава, погледна към следователя и онзи кимна в знак на съгласие. — Че как можеш да задвижиш бизнес за три месеца? Аз познавам доста бизнесмени. Години им отне да потръгнат нещата и да заработят…

— Вие се чудите — рекох аз, — а на мен ми е мъка. Ето заради този закон и заради някои други, също толкова откъснати от реалността, стигнах дотук…

— Само че неговите фирми — продължи с разясненията Хватов, кимайки към мен — са съществували броени седмици. След това той ги зарязва, източва сметките до копейка и ги оставя на произвола на, такова, съдбата. Като дойдат на проверка, данъчните инспектори откриват руини. Фирмата е налице, но не работи, няма нито офис, нито телефон за връзка, директорът е в неизвестност, пощенският, такова, адрес е невалиден и такива ми ти работи…

— В неизвестност — проточи Свинец. — Ами тия твоите директори, подставените — как ги навиваше да се включват в толкова кофти истории, а?

Разперих ръце.

— Не съм ги навивал. Дори никого не познавам лично… Това беше работа на посредниците… Плащах добре за всеки документ…

— Колко?

— Според тарифата. Някои паспорти се купуваха, други се предоставяха за временно ползване. Винаги можеш да се снабдиш за стотина долара с чужд документ, който собственикът е изгубил или пропил.

— Къде?

— На черния пазар.

— Ах, този прословут черен пазар… — умислено рече човекът от криминалната. Внезапно се усмихна, оголил златен зъб, и моментално стана като класическо клише за криминален престъпник: същите присвити очи и потрепваща от крива усмивка буза. — Що не ми даде някой адреса на тоя прочут пазар! Кажи ми го, а?

— Знаете го и без мен.

Едрото ченге изведнъж отново се накърви.

— Слушай, мърльо! Не си прави шегички с мен! Аз не съм ти някой добър чичко от отдела за борба с икономическите престъпления! Аз гоня убийци, ясно ли ти е? От кого взе паспорта? Име! Адрес!

Добър въпрос, мина през ума ми. Пряк. Явно се предполага и отговорът да бъде същият.

— Трябва да си спомня.

— Спомни си!

— Може ли да запаля?

— Запали!

— Покажете ми паспорта.

Свинец бръкна в дълбините на кожените си доспехи и измъкна силно измачкан съветски документ със златните щипалки върху корицата в тъмно бордо. Щипалките бяха приклещили здраво, макар и внимателно, в прегръдките си цялото земно кълбо. Прелистих го набързо, върнах го и казах полугласно: