Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Нямам никакъв спомен.

Ченгето шумно издиша, което май трябваше да е прелюдия към истинското вбесяване, затова побързах да добавя:

— Но в личния ми компютър се пазят всички данни за паспортите! Той със сигурност е при вас! Иззет е при обиска! Ще ви дам паролата и името на файла. Няма да разберете нищо там, понеже текстовете са шифровани. Ще трябва да разпечатате целия файл. Няма да са повече от пет странички. Донесете ми тези страници и аз пред вас ще намеря записаното за Ферапонтов.

— Фарафонов.

— Да де, за него.

Свинец направи пауза.

— Ако ме лъжеш, ще те попилея.

— Досещам се.

Капитанът направи още една пауза. Изгледа мен, после безмълвния Хватов, отново мен.

— Впрочем казаха ми, че днеска… един вид… може да… излезеш. Затова аз ще те потърся за следващата среща. И хич не прави опити да се криеш — моментално ще те обявя за издирване като заподозрян в убийство…

Душата ми в пристъп на възторг разкъса гърдите, направи салто във въздуха и отново се върна на мястото си.

Ще ме пуснат! Може да ме пуснат още днес! Един вид.

— Впрочем — продължи Свинец — ти, Андрей, нали си богат?

— Сравнително. Защо?

— Отбираш ли от дрехи, обувки, вратовръзки, одеколони?

— Средна работа.

Капитанът пак мушна ръце в джобовете:

— Я ми кажи как изглеждам? Става ли? Да не се изложа. Че имам среща след два часа. Време ми е да се женя! Намерих си приятно момиче, умно, хубаво… Бюст трети размер, между другото… Естествена блондинка…

— Честито.

— Та какво ще кажеш?

— В какъв смисъл?

— Как изглеждам, а?

— Прилично — излъгах с гигантско удоволствие. — Но с някои минуси. Прекалено много кожа. Въпрос на вкус, естествено… Освен това — чорапите.

Свинец подхвана с циклопските си пръсти скърцащата кожа на панталона и я изтегли нагоре.

— Така ли? — изумен погледна той към краката си. — Какво им е нередното?

— Бели са.

— И?

— Забравете белите чорапи завинаги. Изхвърлете ги и не обувайте бели чорапи никога повече. Белите чорапи са уместни на едно-единствено място — тенис корта. Да продължавам ли?

— Ъхъ.

— Следващото: не пъхайте пуловера в панталона.

— Ама ще стърчи изпод якето!

— Носете ризи, а не пуловери. Пуловерът е простотия.

— Ясно.

— Сменете одеколона, този не става. Хубав аромат струва най-малко петдесет долара. И часовника сменете. И още нещо — прекалено ви е къса прическата. Според мен…

— Стига — изръмжа капитанът и погледна разкритикувания от мен часовник. — Разбрах всичко. Следващата седмица ще се видим и ще продължиш лекцията. Надявам се, не възнамеряваш да сменяш домашния си адрес?

— Нека първо се прибера у дома.

— Това няма да ти избяга — обнадежди ме желязното ченге, стисна ръка на Хватов и напусна кабинета.

— Какво става? — незабавно отправих въпрос към прицелените в мен рязански очила.

— Нищо особено — последва отговорът. — Следствено мероприятие.

— А какво става с прибирането ми у дома?

— Решението още не е взето — с виновен глас каза Хватов. — Началството, такова, ще реши привечер. Така че засега се прибирай. В килията. И недей да се нервиш. Вече повикахме адвоката ти. Лично аз съм на твоя страна. Всичко ще е наред…

— Благодаря — рекох съвсем искрено.

Следователят кимна и бръкна в чантата си. Измъкна блистер с някакви таблетки, извади една, пречупи я, мушна я в устата си, отпи от малка пластмасова бутилка.

— Обезболяващо? — попитах.

Хватов кимна и преглътна.

— Много е шумно тук — оплака се той съвсем приятелски. — Как живеете тук, в столицата на нашата родина? В тази шумотевица?

— Свиква се.

Следователят свали очилата си, измъкна от задния джоб на панталона чиста носна кърпа, захвана да бърше стъклата и изведнъж остави всичко на бюрото.

— Абе какъв е този вашия живот тук? Всеки втори няма нито документи, нито регистрация, престъпен начин на живот, съмнителни муцуни, аварии на всяко кръстовище, всички крещят, всички търчат…

— Голям град — бях лаконичен.

Хватов се усмихна тъжно.

— Градът голям, но хората — не. Върви си в килията, Андрей. И чакай. Аз, естествено, не съм, такова, сигурен, че си чист… Не е изключено нещата да си останат така. Няма как да те превърнем от обвиняем в свидетел. Но поне ще се явяваш пред следователи и съдии от къщи.

По обратния път наблюдавах действителността леко изопачена. Нещо неприятно и горещо ми трептеше отвътре в гърдите. Вместо да си ходя у дома, се озовах на някакъв безобразен разпит с крясъци и навиквания, а сега ме прибират обратно в зандана! Където съм принуден да чакам, докато генерал Зуев вземе решение! Защо съдбата ме измъчва така?