Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Страна голяма, народ безчет. Едни искат да правят бизнес, други — да присвояват от хазната. Трябва да успяваш да следиш всички, да ги контролираш, при необходимост да ги стреснеш, а някои и да накажеш за назидание.

Така че тези хора със сиви сака, с червени папки и с демодирани вратовръзки просто нямат време за всеки банкер поотделно.

Вън, на свобода, беше прозрачен топъл септември.

Тук, вътре, той се долавяше само с крайчеца на съзнанието — като крехка еманация на неясна тъга. По този начин влиза в човешките души очакването на смъртта, а в природата — предчувствието за зима.

Днес ще ме пуснат, мислех си аз, вдишвайки през пролуката на прозореца фините аромати на отиващото си лято. Хванах се за горния край на стоманената каса, набрах се, забих крака в долните ъгли на перваза — и носът ми започна да долавя най-слабите и далечни миризми.

Това е влажно пране — на балкона в съседната кооперация са изнесли и закачили някакви чаршафи.

Това е сладък дим. Гори шума.

Това е машинно масло. Това е котешка урина. Алергичен съм към животинската козина. Усещам живите твари отдалеч. Присъствието на кучета и котки в заобикалящото ме пространство никога не остава скрито от мен.

Това е парфюм.

Боя за обувки.

А това несъмнено е водка, която някакви юнаци са си отворили на теферич, съвсем наблизо, на някоя пейка в Лефортовския парк…

Утре всичко това ще се завърне при мен. Остава да издържа съвсем мъничко.

Посрещнах утрото на последния ден в приповдигнато настроение, почти като празник. Нахлувайки с бяло-жълтата си светлина през прозореца, идваше един от най-важните дни в двайсет и седем годишния ми живот. Залогът беше огромни пари и човешки съдби. Да, точно така! Залогът беше семейства — майки, жени и деца; както и бизнесът, погълнал три години изпепеляващ труд. Залогът беше всичко, заради което си струваше да се живее.

Пуснах чешмата докрай и дълго се мих, плисках с вода гърдите и раменете си. Старателно се избърсах с два пешкира: тялото подсуших със затворническата груба кърпа, а лицето — с меката хавлия, изпратена от жена ми. Пристъпих към бръсненето. Стоплих вода с бързовара, попарих с нея твърдата кожа на бузите, насапунисах ги и бавно, на три пъти, ги изчегъртах със самобръсначката. Пак измих физиономията си — дразнеше и щипеше на местата, където се бях порязал, на едно място на гърлото дори беше избила розова кръв, но това само придаваше допълнителен суров чар на положението ми. Скочих в новите боксерки и осъзнах, че съм готов.

Подът наоколо беше вир-вода. Струва ли си човек да почиства килията в деня, когато я напуска?

— Естествено — избърборих тихо.

В такъв важен момент нека всичко около мен е чисто и красиво. И самият аз, хладнокръвен, твърд и усмихнат, ще посрещна достойно всеки удар на съдбата…

На това място ми се наложи да се скарам на вътрешния си надут глупак Андрюха, безразсъдния инфантил, любителя на лозунги. Хванах парцала и усърдно възстанових реда.

Не дрънкай, Андрюха! Върши си работата!

Разкъсах на парцали една от старите си фланелки и измих със сапун и канчетата, и самата желязна плоскост на умивалника. Кипнах още вода и попарих всичко. Нещо като дезинфекция. Утре тук ще заселят нов човек и той ще се учуди. Ще си рече — в тази килия преди мен е живял добър човек — и ще се окуражи.

След това се захванах със стените. Пъшках от усърдие, енергично заменях замърсените парцали с чисти, тичах от чешмата до всяко кътче, лазех под стоманените плоскости на трите легла — и се успокоих. Процесът ме погълна. Откривах мръсотия на най-неочаквани места. Тя подлежеше на тотална ликвидация. Ще оставя след себе си на това място бляскава чистота, все едно че е операционна или кухня на милионер.

— Името?

— Рубанов — отвърнах, почиствайки от прах ъглите на перваза на прозореца.

— Повикване!

Странна работа, рекох си. Трябваше да е друго. „С багажа!“ — така е, ако се вярва на книгите на Солженицин. С багажа! Грабвай цялото си имущество и се приготви да напуснеш килията! Но не ми се каза нищо за багажа. Значи нещо не е както трябва. Може би няма да ме пуснат днес? Какво сега, следователят ще ми го съобщи и ще нареди да ме върнат обратно? Добре де, много скоро ще разбера.

На прага се обърнах. Бог знае кога друг път ще ми се отвори възможност да видя отвътре легендарния Лефортовски затвор! Но веднага си казах, след внимателен оглед на помещението, че килията е най-неромантичното място на целия свят. На вид, на цвят, на мирис — най-обикновен затвор. Място, попило смъртния страх на стотици хора. Смазващо с енергията на страданието. Усетих пристъп на отвращение първо към затвора, после към себе си, задето се накиснах в такива неприятности от младежка глупост — хванах си ръцете зад гърба и прекрачих навън.