Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

„Гриша от Сизран. Три години общ режим. Скоро се прибирам!“, „Рашид Туркменеца. Седем години и половина. Аллах да ми е на помощ!“, „Петруха Питерски. Половин година за доза. Излизам другиден. Дръжте се, бродяги!“, „Надюха. Четворка строг за кражба!“ А най-много бяха имената на съдии, съчетани с неприлични епитети.

Накрая малко встрани от основната група изречения видях познатото, отдавна научено наизуст, стотици пъти четено по стени и врати на килии, „сборки“, „трамваи“, „конвойки“ и други боксове, където арестантът поне за миг остава насаме с мислите си: „ПРОКЛЕТ ДА Е ОТ ВЕКА И ДО ВЕКА, КОЙТО ПОПРАВЯ СЪС ЗАТВОР ЧОВЕКА!“

Дали да не оставя и аз своя автограф? Да се туря между другите жертви на системата с няколко важни думи? Не от фукльовщина, а просто за умствена гимнастика? Защо не? Но какво точно да надраскам, какъв израз, какво откровение да поднеса на света? Каква ще бъде телеграмата от моето сърце?

Може би такава: „ИЗЛЕЖАХ ЗА ДВАМА. АНДРЮХА НОВОБОГАТАША.“

Не, дребнаво е. Не е подвиг да поемеш чужда вина. Това е нормално. Както се казва, всеки би постъпил така на мое място. Задращих с мръсни нокти небръснатата си шия. Може би не всеки.

По-добре ще е така: „МОЯТА СВОБОДА Е ЧАСТ ОТ МЕН.“

И това не става, помислих си. Няма нужда от патос! Стига с тези интелектуални фрикции, тези високопарни лозунги, омръзнаха ми многозначителните плакатчета, закачани кой знае защо по стените на съзнанието ми и закриващи светлия хоризонт. Пандизът също е част от мен. Затворът, свободата, богатството, бедността са псевдомарки, ментета, сладки червейчета на остри кукички. Лицето и гърбът на една и съща монета.

Въздъхнах, впечатлих се за миг от разрушените илюзии на младостта и неочаквано се сетих какъв ще бъде моят надпис. Знам, знам! Знам какво ще напиша на вратата на клетката си! Докато чакам да започне съдът срещу мен! Преди да започне наказанието на ненаказуемия! Има такива думи: най-важните, прости и точни, кратки, достъпни, убедителни, лесни за запаметяване! Има ги!

Извадих химикалка, открих свободно място на вертикалната желязна плоскост. Въздъхнах, опитах се да налучкам по-прецизна формулировка. Но резето скръцна и вратата се отвори широко.

— Името?

— Рубанов.

— Излизай!

Каменната клетка за временно настаняване на подсъдимите престъпници така и не стана хранилище на моята лична арестантска истина. А после и аз самият я забравих.

Прекрачих прага и видях няколко фигури в синкави униформи. И още двама, цивилно облечени.

Така бандата, завлякла хазната, след година и половина следствие най-сетне се събра тук, в коридора на Кузминския съд на град Москва.

Министърът се оказа едър младолик мъж, широкоплещест, много симпатичен, дори, бих казал, харизматичен.

— Как си? — попита ме той.

— Най-добре — отговорих в тон.

Министърът се засмя с меден бас.

— Без приказки! — викна конвойният.

— Спокойно, сержант — рече му полугласно министърът.

— Без приказки!

До нас печално въздишаше аптекарят. Беше му много по-тежко, отколкото на нас с министъра. Бяха го арестували много по-късно от нас. Близо година след началото на разследването. Бившият ми делови партньор съвсем сериозно разчиташе, че ще остане със статут на свидетел. Или на обвиняем, но оставен на свобода срещу подписка. Беше дал изчерпателни показания. Беше съобщил на генерал Зуев всички подробности. Но предпазливият генерал въпреки всичко прибра аптекаря зад решетките. Все пак беше направил за него голям жест. Клетникът още се намираше в комфортния Лефортовски затвор, откъдето го бяха докарали. Докато ние с министъра отдавна бяхме станали арестанти в „Матроская тишина“.

Аптекарят — бях го виждал за последно преди две години и половина — беше видимо грохнал. Беше пуснал брада и отслабнал. Сакото от туид му висеше като на закачалка. Но като погледнах в живите виолетови очи на моя познайник, разбрах, че старческият имидж и прегърбената поза не са нищо повече от маска. В затвора мнозина се правят на старчоци за самозащита.

Разбира се, някъде тук, между съсредоточените конвойни, трябваше да чакат участта си и другите членове на бандата присвоители. Братът на министъра. Както и приближеният на брата едър бизнесмен. И приближените на едрия бизнесмен дребни бизнесмени. А и бившият ми бос Михаил. Но тези хора бяха успели да се измъкнат. Някои своевременно бяха напуснали страната. Някои — като Михаил — бяха прикрити от другите. Сега за деянията на цялата организирана група щяхме да отговаряме ние тримата.