Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Конвойният направи същото. Парещият леден метал щракна върху китката ми.

Колата беше спряла съвсем близо до вратата. Пътят от буса до сградата отнема една, най-много две секунди. Отдясно и отляво, блокирайки възможните пътища за бягство, тъпчеха на място четирима автоматчици с маски. Черните маски бяха с бял скреж около отворите за устата.

Фургонът бе заобиколен от хора. Няколко десетки души бяха дошли да видят арестувания големец и помагачите му. Съпруги, майки. Приятели. Роднини. Както и репортери и вестникари. Процесът срещу бандата присвоители на държавни пари беше вдигнал голям шум. Все пак не всеки ден съдят за криминални престъпления министри, ако ще и провинциални. Тълпата крещеше думи на подкрепа към току-що докараните подсъдими. Когато се появи министърът, настъпи такъв вой, че няколко врани изпърхаха от клоните на околните дървета. Те закръжиха между сградите, над сивия сандък на „катафалката“, над редките в този зимен следобед минувачи.

Бях втори в колоната — зад министъра. Както и той, успях да се спра за миг, преди да скоча на тротоара, и от височината на буса да огледам пространството.

— ТАТЕ!

Моментално познах откъде екна звънливото момчешко гласче, завъртях глава и видях миниатюрна фигурка в яркоцветен гащеризон. Погледът на широко отворените детски очи се заби право в мозъка ми.

Зачервени бузки. Дебел шал под мъничката брадичка.

Синът ми се държеше за ръката на жена ми.

Семейството ми стоеше по-далеч от шумните роднини на министъра, затова пък най-високо от всички — бяха се покатерили на една преспа.

Преди две седмици синът ми беше навършил три години.

Конвулсивно вдишах ледения въздух.

— Мърдай, мърдай!

Скок надолу. Усетих сладникавата миризма на изгорели газове. Две бързи крачки — и вече съм във вътрешността на тези помещения, където свободният човек не попада току–тъй. И слава Богу, че не попада.

И така, днес е важен ден. Започва съдът. Ще се запозная с останалите членове на моята банда. И със съдията.

Но не това е най-важното. Видях семейството си, те дойдоха да ме подкрепят — ето го събитието! Синът ми е с нова зимна дрешка. Бузест, здрав покемон. Жена ми също не е в дрипи. Беше с кожух, ярък шал. Кожени ръкавици. Моите не гладуват. Всичко им е наред. Те се държат, те ме обичат.

А би могло да е и другояче! Така наречената годеница на Джони се отказа да го чака още след половин година. Жените на други приятели работеха на две места за дребни пари, принудени да издържат не само себе си и децата, но и съпрузите си, които се излежаваха зад решетките…

„Конвойката“ на Кузминския общински съд до най-малки подробности приличаше на съблекалнята на лефортовската баня. Също толкова тясна — два на два и половина метра. Същата стоманена врата, боядисана в бяло. Кръглото прозорче на шпионката е закрито отвън. До стената отсреща е сложена дървена пейка. Затворническите интериори са прости и евтини.

Впрочем тук има всичко необходимо. Можеш дори да полегнеш. Почти е топло. Сухо. Тихо.

— Пушенето е забранено! Предайте цигарите и кибрита! Ще си ги получите на тръгване. Връзките за обувки също.

— Как ще ходя без връзки?

— Като останалите!

Чак сега ми стана ясно защо обувките на повечето ми съседи в затворническия микробус бяха вързани с къси усукани парцалчета. Тези десетсантиметрови „връзки“ не се конфискуваха, но аз трябваше да изнижа моите истински връзки и да ги предам на дежурния пазач.

— Старши, заведи ме до тоалетната.

— След час.

— Не може ли по-рано?

— Без приказки!

— Старши, не се трае! Заведи ме!

— Без приказки, казах!

Добре де, рекох си. Ще потърпя колкото се налага. Друго беше по-лошо. Сутринта в „сборката“, затиснат в плътната тълпа от сто и петдесет души, аз с дебелите си дрехи се бях изпотил. През следващите два часа, минали в металната утроба на „катафалката“, влажното бельо бе измръзнало. И вместо да ме топли, то ме караше да се треса от зверски студ. Затворническият транспорт се отоплява по метода на чукотската яранга или на московското метро — с топлината на човешките тела.

Боксът миришеше на прясна боя. Желязната входна врата трябва да беше боядисана преди не повече от три-четири дни. Но днес металната повърхност вече беше украсена с многобройни образци от арестантските скални надписи. Всеки обитател на затвора дълбоко в себе си е велик престъпник, жадуващ за слава. Готов е да фиксира историята си, синтезирана в няколко думи, върху всяка равна повърхност.