Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Заковаха всеки от нас за свой персонален милиционер. Процесията се строи по двойки. Старшият на конвоя, широколик красив блондин със зли очи, огледа внимателно напрегнатата престъпна троица и провъзгласи:

— Разяснявам реда за придвижване към залата за съдебни заседания! Никакви приказки по пътя! Строго спазване реда на движение! Незабавно изпълнение всички заповеди на началник–конвоя! При неподчинение конвоят има право да използва газ и гумени палки без предупреждение! Всичко ли е ясно? Тръгваме…

Резето изтрещя. Поредната тежка желязна врата — колко ги бях преминал вече в арестантската си епопея? — се отвори.

Очите ми жегна светлината на телевизионните прожектори. Примижах, за да видя, че далечната половина на коридора е задръстена от народ. Няколко оператори държаха камерите над главите си. Черните круши на микрофоните стърчаха на дълги прътове.

Нямах ясна представа как да се държа. Не исках да се усмихвам като министъра, който демонстрираше трийсет и два зъба. Наложи се да мина покрай шумната тълпа със сведени очи и стиснати сурово устни.

Езиците на обувките ми, лишени от връзки, изхвръкнаха навън. Внезапно ми се стори, че всички оператори се целят не в лицето на министъра, който явно щеше да бъде гвоздеят на новините довечера, а в моите обувки, които всеки момент щяха да паднат от ходилата ми.

Залата се оказа малка, само с три прозореца. Вдясно от входа имаше стоманена клетка, боядисана в бяло. Зад решетките се виждаше прословутата скамейка. Старото дърво беше полирано от хиляди човешки задници.

Пръв в клетката набутаха министъра, след него аптекаря. Аз седнах най-далеч от съдията. Не съм първи, не съм и втори — вероятно това е добре.

Обявиха процеса за закрит. В залата не допускаха никого, освен самите участници в заседанието. Репортерите, роднините, приятелите и други любопитни останаха в коридора.

Зад дългата маса срещу нашата клетка вече се бяха наредили адвокатите, шестима на брой. Трима защитаваха министъра, двама — аптекаря. Вратовръзки, благородни побелели прически, лицата излъчват професионално спокойствие.

Моят защитник е само един. Почти не го познавам. Наела го е жена ми въпреки моите протести. Той ми намигна, но веднага се извърна и си зашепна нещо с колегите. Вратата в далечния край на залата се отвори със скърцане. Появи се грозновата млада жена със скучно лице. Рядката косица събрана на кок. Класическа блуза. Едър канцеларски задник.

Мис „Кузмински съд“ тънко се изкашля.

Адвокатите като един се наместиха по-удобно, придърпаха кожените папки и изпънаха саката.

— Моля, станете. Влиза съдът.

Тук комиксът свършва.

Тънките гланцови книжлета с пъстри картинки нямат дълъг живот. След прелистването обикновено се използват като подложка за горещата тенджера с макарони. Или пък свити на тръба, трепят мухи.

Последната страница е изтъркана, прокъсана, негодна. Ако се вгледаме, можем да разберем, че се е отнасяла за съдебното производство срещу мошениците, опоскали хазната.

За главатар на бандата се смяташе министърът. Аптекарят фигурираше като негова дясна ръка. Мен обявиха за изпълнител. Гледането на ДЕЛОТО се проточи. През цялата деветдесет и осма година ме извеждаха от затвора едва ли не всеки ден.

Нашият наказателен кодекс е еднообразен за разлика например от американския, както го знаем от многобройните холивудски съдебни кинодрами. Коренната разлика между двете Темиди е, че в царството на чичо Сам истината се установява директно в съда, в процеса на откритото изслушване. Докато родното правосъдие научава всичко нужно предварително. В кабинетите на прокурорите. Където заподозрените седят странично. Удобна византийска система.

В просторната стая със светлокафяви стени не ехтяха пламенни адвокатски пледоарии, нямаше вледеняващи свидетелски откровения. Всички знаеха всичко. Показанията бяха дадени. Протоколите — прономеровани и прошнуровани. Уликите — събрани. Тих, сънлив, много предпазлив съдия — млад мъж с кръгли уши като плюшени — старателно огласяваше ДЕЛОТО лист по лист.

Отначало безкрайната върволица свидетели забавляваше мрачната престъпна троица. Особено жените. Наистина: да идваш от смрадливата килия и да се наслаждаваш през прътите на клетката на прекрасно облечените и сладко ухаещи обитателки на свободата, е едно от малкото удоволствия на подсъдимия арестант.

От друга страна, глупаво е да излизаш от дома в тъмни доби, да чакаш пет часа, притиснат от тълпата в „сборката“, за натоварване в „катафалката“ и да се лашкаш три часа из града, затворен в железния сандък, само и само за да гледаш десетина минути някоя благоухаеща свидетелка.