Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Това стана особено ясно през януари деветдесет и девета, когато температурата падна до минус трийсет и железните стени на микробуса пареха дланите ми дори през вълнените ръкавици. Трамбовах между двайсет също толкова премръзнали и озлобени нещастници, разтреперан от зверски студ, мечтаещ за глътка врял чай, набутал нос в пуловера, си давах сметка, че мечтая за присъда, каквато и да е тя. Пет години — пет. Седем — нека да са седем. Само да свърши веднъж това влудяващо пътуване.

Но не спряха да ме изкарват през целия януари. Нито през февруари. Нито през март.

Бившият ми бос, естествено, не се мярна в съда. Продавачът на паспорти също. Изобщо нито един от най-важните свидетели на обвинението не се яви. Тогава разбрах защо генерал Зуев все пак превърна аптекаря в заподозрян и го вкара зад решетките. Ако го бяха оставили като свидетел, той също щеше да се измъкне от процеса. Може би щеше да избяга в Европа или някъде по-далеч. Сигурно аз бих постъпил по същия начин.

Липсата на важните очевидци не натъжи действащите лица. През декември, някъде по време на четирийсет и петия „сеанс“, всички, включително съдията, заседателите, подсъдимите, адвокатите, секретарят, конвоят, репортерите и роднините, бяхме уморени до смърт. Всички жадувахме само за едно — да се свършва по-скоро.

Най-колоритни сред многобройния свидетелски отряд се оказаха моите зиц-председатели. Все момчета на по осемнайсет-деветнайсет години. Единия даже го беше довел за ръка баща му. Физиономиите на президентите и директорите излъчваха свежа детска уплаха.

Президентите произхождаха от долния социален слой. Тъкмо тоталният недостиг на пари беше тласнал злочестите момченца в лапите на финансовите аферисти. Седнали в съдебната зала сред сериозни възрастни хора, обсъждащи сериозни възрастни проблеми, невръстните пъпчиви директори с мръсни измачкани якета се спихваха. Избягваха изобщо да поглеждат към тримата негодници в клетката.

Не познавах никого от тях. За всеки от тези хапльовци плащах на посредника по триста долара. Всеки президент на фирма работеше не повече от деветдесет дни, след което фирмата се гътваше; за новите компании се наемаха нови президенти.

Неочаквано се изясни, че от парите, които бях плащал, до самия президент са стигали най-много двайсетина-трийсет долара. Останалото си прибирал посредникът. На това място се смях и съдията ми направи забележка.

Между другото, все пак станах шампион.

По обща продължителност на времето, прекарано в Централа (двайсет и четири месеца, без да броим още осем месеца в Лефортовския замък) заемах в нашата килия златната среда. Малцина прекарваха под следствие и съд цели две години, но пък имаше и такива като Джони (три години и половина), Слава Кпсс (пет) и Гиви Сухумския (две и половина), както и още неколцина с многотомни сложни дела, с тежки членове на обвинението и с много обвинения.

Но по брой пътувания за съда — почти шестдесет — бях се откъснал далеч пред всички. Жълта фланелка. Освен това станах ТВ звезда. Пет или шест пъти имах удоволствието да съзерцавам бледата си физиономия с остър нос на телевизионния екран. Обикновено във вечерните новини по Втори канал или по НТВ. Мястото за снимки беше винаги едно и също — коридорът в сградата на съда. Процесът беше закрит за публика. Операторите можеха да фиксират само бързото преминаване на престъпната тройка в съпровод на опакования в камуфлаж и маски конвой от вратата на „конвойката“ до залата. Винаги вървях последен, след широко усмихнатия министър и фармацевта, и нито веднъж не вдигнах поглед. Доста съмнително удоволствие е да крачиш към съда с белезници на ръцете, под прицела на обективи, примижал от светкавиците.

Какво толкова ме правят на Чарли Менсън 18 18 Сериен убиец, осъден на доживотен затвор за жестоки убийства на няколко души, между които и актрисата Шарън Тейт. — Б.пр. ? — ядосвах се мислено. Хората ще вземат да си помислят, че наистина съм някой опасен престъпник…

Репортерските текстове към операторския материал звучаха неутрално. Коментатори и експерти бяха единодушни в изводите си, че в края на съшитото от парчета имперско одеяло, в малката и нестабилна планинска република, един министър има голяма политическа тежест и няма да е никак лесно да бъде вкаран в затвора.

Моята персона не беше интересна за журналистите. Все пак успях да изгрея в лъчите на чуждата слава. Като видяха, че съм станал герой на криминалната хроника, сто трийсет и петимата ми съкилийници ме обградиха с невиждан пиетет. Когато се връщах от поредното заседание, захвърлях вмирисания пуловер и тръгвах към умивалника, плътната човешка маса се разтваряше пред мен, както някога пред Слава Кпсс.