Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Финалът на работния ден обикновено е стихиен. Четиримата дрипльовци — Саид, Ахмед, Керим и присъединилият се към тях бивш банкер — бързат и нервничат. Най-сетне последната решетка с недосъхнала боя с гръмогласни псувни и крясъци „Опа!“, „Давай!“, „На три!“ се намества в прозоречния отвор. Саид мушва отдолу лост, увисва с цялото си тяло на стоманения прът, решетката се повдига, Ахмед пъха дъсчици под долния край, а Керим отърчава десетина метра назад, за да изравни на око и „хоризонтала“, „вертикала“. След което аз за стотен път повличам нагоре по стълбата тежкия чук. Набивам в дупките четири дебели железни щифта. Взимам услужливо подадения от Ахмед електрожен. Заварявам щифтовете за тялото на изделието. Избивам с чук дървените клинове. Боядисвам заварките. Готово! Нормата е изпълнена. Можем да пием по един чай и да се преоблечем.

Ръководството на фабриката е отредило за нас, строителните работници, едно отделно мазе. Там държим вещите и инструментите си. Имаме си дори душ, освен това — маса, пейка и електрически контакт. Всички условия за работа и отдих.

Тримата другари отриват потта и прахта от лицата си, сядат край дървената маса и дълго си шепнат нещо на родния си език. Чувам бълбукане на течност и звън на стъкло.

— Хе — вика ме Керим. — Ще удариш ли с нас, шефе? Една водка?

В мазето тегне полумрак като в карцера на „Матроская тишина“. И е почти толкова влажно въпреки августовската жега. Почти същата миризма е попила в мръсните стени. И светлината е подобна — слаба, жълтеникава.

Всеки път, когато слизам в мазето, изпитвам лек пристъп на дежа вю.

— Алкохол, никотин, кофеин не употребявам — отвръщам.

— Хе! Твоя си работа.

Засмивам се и скачам в ленения панталон. Елегантната дреха ми е останала от предишния живот. Купена е за луди пари още преди затвора, през деветдесет и пета година на миналия век. Тоест е на цели седем години. Хубава възраст! Гащите „от кутюр“ се държат, не са се протрили, не са се скъсали. Още спасяват тялото ми от жега и пек.

— За какъв дявол го пиете този алкохол? — питам строго и изразявам с мимика дълбоко отвращение. — Нали сте мюсюлмани?

— Хе! Далеч е Аллах — отбелязва философски Керим.

— Почти толкова далеч, колкото е и домът ми…

— А у дома сигурно щеше да пушиш хашиш, а?

Азиатците се засмиват едновременно. Отровата пак бълбука.

— Хе! — лицето на Керим става замечтано и още по-смугло. — За това в Корана нищо не е казано!

— Аз, между другото, съм прочел Корана — казвам. — Спомням си, там има следните редове: „Всеки от нас има свое определено място.“ Сура трийсет и седма, стих сто шейсет и четвърти.

— Хе! — Керим учудено вдига черните си вежди Алкохолът го хваща бързо като всички азиатци и го прави агресивен. — Да не искаш, шефе, да ми кажеш къде ми е мястото?

Таджикът Керим също е лежал в затвора. Почти половин година. Рожбата на планинското слънце е била арестувана по подозрение за съхранение на наркотици. След което са го освободили поради липса на доказателства. Лежал е, където и аз, в „Матроская тишина“. И дори по едно и също време с мен. Не е изключено да сме се засичали нейде из търбуха на пренаселения столичен изолатор. Да сме се виждали в „сборката“ на път за съда. Или „на трамвая“ да сме чакали ред за следователя. Синът на славния град Душанбе е лежал над главата ми в килия едно-три-девет. Два етажа по-нагоре. Сега се смята за печен бандюга.

— Знаеш ли, Керим, кое е най-важното условие за правилната дейност на мозъка?

— Хе! Откъде да знам…

— Изправеният гръбнак!

Планинските чеда едновременно непроизволно си изправят гърбовете. Много е смешно.

— Няма нужда, Керим — усмихвам се, — аз да ти соча мястото. Когато ти, Керим, употребяваш тези отрови, ти сам определяш кой си и какъв си. Ти, Керим, сам си казваш къде ти е мястото. Чатна ли?

Думата „чатна“ я произнасям по пандизчийски, с ударение на втората сричка.

Таджикът е кльощав, кекав, една глава по-нисък от мен. Физически е слаб. Няма бъдеще като гастарбайтер. Виждам по очите му, че е обиден, но е принуден да преглътне думите ми, засегнали неговото самолюбие. Все пак природният азиатски оптимизъм взема връх и бързоокият южняк хитро се усмихва, намига ми и тихо казва:

— Хе! Между другото, и хашиш имам. Мога да ти подгрея. Какво ще кажеш, шефе?

— Заври си го в гъза — отвръщам културно. — Трови си се сам, брато. Аз вече излязох от този затвор.

— Хе! — продължава мазно таджикът. — Такъв пластилин не можеш да намериш никъде, мен слушай. Афганистански, ти казвам. Разправят, че бил от хората на Осама… Две дърпания и си заминал…