Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Свирката на пътния инспектор ме вади от тежките спомени. Спирам и слизам от колата.

— Здраве желая, другарю старши лейтенант!

Не, наистина, страшно ме умиляват тези чички с големи търбуси и малки звездички по пагоните.

— Какво ви е толкова смешно? — мнително пита стражът на реда.

— Просто имах хубав ден!

Инспекторът поглежда към челото ми. Но характерният надпис отдавна е изчезнал, знам го. Блюстителят се отпуска. Внезапно се навежда рязко към мен, поема въздуха с ноздри и вирва изгорели от слънцето вежди.

— Алкохол?

Подпирам се с достойнство на вратата на колата.

— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам!

— А миризмата откъде е тогава?

— Ацетон — обяснявам. — Аз съм електроженист. Решетки, огради, паравани, врати, порти… Завариш — боядисаш! Днес съм боядисвал цял ден. А боята я разреждам с ацетон. Разреждането е чиста печалба…

Възрастният лейтенант кима с разбиране.

— То си е така… А документите?

— Моля! Книжка. Талон. Технически паспорт. Застраховка. Колата е в пълен ред…

Пътуването с пълен комплект документи ми доставя истинска наслада. Пет години нямах свидетелство за правоуправление. Изкарах го чак сега, след като излязох от затвора и изведнъж осъзнах, че повече не желая да си плащам според тарифата. Един ден от чисто любопитство пресметнах (не като бизнесмен с калкулатор, а като всички простосмъртни — с пръсти), че за пет години при средно веднъж седмично спиране за проверка съм платил според тарифата близо седем хиляди долара. Сумата ми се стори толкова внушителна, че отидох в съответното учреждение, попълних някакви книжа, внесох някакви копейки и накрая държавата се прояви достатъчно ларж да ми издаде разрешително.

Висях с часове да чакам на необходимите гишета. Търпях. Четях с безучастна физиономия „Хелтър-скелтър“ 19 19 Книга на Винсънт Булиози и Кърт Джентри, по която е направен едноименният филм (1976) за Чарлс Менсън. — Б.пр. . Изгубих общо три дни, но затова пък през следващите пет години ще спестя седем хилядарки!

Много е гот да минаваш край униформената фигура със „слънчогледа“ и да не изпитваш паника, да не си тровиш нервите, да не пресмяташ трескаво наум дали ще ти стигнат парите за подкупа.

Стражът на реда оглежда ламинираните картони, връща ми ги, оглежда още веднъж ухилената ми физиономия и не издържа, разсмива се.

— Значи не употребяваш?

— Зарязах ги.

— А стига бе! — стражът е изумен. — Колко време пи?

— Три години.

— Нищо работа! А как го отказа?

— Мога да разкажа.

— Давай. Само, такова, чакай една секунда…

Старши лейтенантът се оказва истински спец. Завърта се кръгом и същевременно за части от секундата нацелва със „слънчогледа“ най-съмнителната кола в гъстия транспортен поток — мръсна, ръждясала, очукана, но с тъмни стъкла и лепенки със заплашителни надписи; свирката влиза в действие и поредното превозно средство е спряно за проверка. Бързо, решително и без нито едно излишно движение.

— Какъв е проблемът, командир? — жално апелира през отворения прозорец явно напрегнатият шофьор с голям нос, произхождащ от високопланинските имперски райони.

— Стой и чакай — небрежно нарежда стражът, обръща се към мен, мърмори: — Командир… Командирите са в армията! А аз съм на кръстовището… Разправяй как заряза пиенето, ама бързо.

— Отидох в аптеката — описвам накратко. — Купих си една книжка „Как да победим пиянството“. Там всичко е казано.

— Така и баба знае — разочарован е инспекторът. — Хайде, бягай. Ама че начин…

На раздяла с лейтенанта се усмихвам още по-широко.

Все пак преметнах лекичко червендалестия магистър на слънчогледа. Не много. За дреболия, но го излъгах. Колата ми не е в пълен ред: не й работи клаксонът.

Един ден просто спря да работи. Скъсала се е някаква незнайна жица. Някъде не прави връзка, изгоряла клема или нещо от този сорт. И аз не го поправих. Оставих го така. Вече не бибиткам. Изобщо. Никога.

„Между другото, отново лъжеш — казвам си — и пак се кефиш! Време е вече да изоставиш това детско увлечение, както се изоставя мастурбирането! Просветленият мъж никого не мами. Той няма тази необходимост. Той минава през действителността като вода по руслото на реката и лесно избягва преградите. Просто не ти трябва да лъжеш никого. И на първо място себе си. Нито да се тъпчеш с отрови. Не лъжи, не се наливай с водка — какво му е трудното?“

Натискам педала и ускорявам, но в този момент някакво луксозно юпи ми святка отзад с нетърпими дълги светлини. Намеква, че му преча. Завъртам кормилото и културно му правя път. Исполинската маслиненочерна кола се стрелка покрай мен.