Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Това пък от къде на къде? — учудвам се.

— Защото си млад.

— Но осъждан.

— И аз съм осъждан.

— Ама си богат.

— Затова пък лежах пет години, а ти само три.

— Но сега си цял директор на фирма, а аз съм голтак.

— Обаче си на трийсет, а аз на петдесет.

— На трийсет и три съм.

— Но не си на петдесет и една.

— Затова пък ти спаси парите! А аз не.

— Глупако! Ти си спаси семейството! — Демби си сипва още. — Твоята жена те дочака, а моята избяга. Продаде четири от къщите ми. Повярвай ми, синко: жена, която те е дочакала, струва всичките пари на света. Абе върви, напускай. Впрочем аз самият бих те уволнил.

— Защо?

— Калпаво работиш. Бавно.

Ухилвам се. Ясно ми е, че Демби хитрува. Моите решетки са много добри. Заварени са здраво, с тънък прав шев. Грундирани са както трябва. Минати са с две ръце боя. Закрепени са яко. Изпитвам чувствено удоволствие да работя с ръцете си. Харесвам самия акт на производство на материални предмети — когато от куп части, метал, парчета и ленти сив метал се ражда премислена и необходима на обществото стока.

— Хайде, чао, Вадим. Потеглям. Жена ми ме чака.

— Чака, а? — пиянски пита Демби. — Направо ти е провървяло, брато…

Оставям го сам в неговия затвор от подкожен слой и излизам.

Днес имам хубав ден. Празник. Изплатих си дълговете. Изпълзях от дупката.

От затвора се излиза лесно. Лежиш и броиш дните. Месеците. Годините. Накрая идва денят, в който те пускат. По-трудно е да изпълзиш от дупката. Но аз успях.

А сега — към къщи.

Обичам да говоря по мобилния, докато шофирам. Основните ми събеседници са жената и синът.

През деветдесет и пета година банкерчето плати пет хиляди долара за клетъчен телефон. Крачеше по улиците, притиснал черното апаратче до ухото си, и всички се обръщаха да го гледат. Днес, осем години по-късно, всеки ученик ходи с вълшебното телефонче.

Но всяко добро за зло. Мобилната телефонна връзка е ужасна. Хората не се виждат на живо, не долавят вълните на тялото и разума, не усещат мириса на вълнение, тревога, възбуда или неприязън. Моменталната дистанционна връзка унищожи хилядолетната култура на общуване. Сега телефонните събеседници общуват с изразителни модулации на гласа, интонациите и силата му, но лицата им се вкаменяват от умственото напрежение, очите им се цъклят в нищото, устите им се деформират, с други думи, губи се красотата, емоцията, особената магия на разговора. Сега са възможни диалози, при които единият от събеседниците шепти нежно, а другият напряга слуха си и притиснал телефона на ухото си, крещи насред цеха или изкопа:

— А? Какво? Да, и аз те обичам! Къде я турихте на пичка си лелина, на стената я подпрете, на стената! Не, не говоря на теб! Обичам те, разбира се. А? Саид! Керим! Ахмед! На стената, бе, да го еба, на стената!…

От време на време се обаждат най-неочаквани хора. Току-що например се обади старият ми приятел Слава Кпсс. Пак е в „Матроская тишина“. За въоръжено нападение.

Мобилната телефонна революция стигна и до обитателите на затвора. През новото хилядолетие всеки достоен пичага има апаратче в джоба.

— Здрасти — глухо рече Слава. — Как си, братче?

— Като шоколадче! — отговарям.

Гласът ми звучи бодро, ведро. Всеки човек отвън, всеки свободен юнак е длъжен да говори жизнерадостно. Защото той се радва на живота, на чистия въздух, на аромата на дамски парфюми, на вкуса на пържено месо. Той се кефи яко и максимално. Наслаждава се.

Точно така от гледна точка на арестанта протича животът извън стените на следствения изолатор: безкраен празник, разноцветно сладострастие, жени, плюскане, цигари с филтър, чай със захар.

— Как си там — интересува се Слава, — навън?

— Както винаги. А как е в панделата?

— Все същото.

— Бог да ти е на помощ, братко!

Неочаквано радиовълната пренася през пространството горчива въздишка.

— Стига. Бог няма, братко! Няма Бог. Ако Го имаше, щеше ли да допусне да стане такова нещо с човек, който вярва в Него, а?

— Не се вкисвай — успокоявам приятеля си. — Ще те измъкнат.

— Сам ще се измъкна. Късмет, приятелю.

— Не вярвам в късмета…

— Защо закъсня толкова? — пита Ирма, когато влизам вкъщи.

Това е дежурното начало на жена ми.

— Работих — рапортувам. — Имам оправдателни документи.

— Да видя.

Вадя две банкноти. Изглаждам едната и я подавам на жена си. Погледът ми фиксира моментална поведенческа картинка: тънка женска ръка с дълги лакирани нокти здраво стисва цветната хартийка.