През отвореното стъкло съглеждам в мощния джип съвсем млад, добре подстриган юноша с тесни рамене надеждно защитен от затъмнените прозорци, от сигнализации, от удостоверения, от специални пропуски, както и от пачките в джоба на скъпарското сако. Моят собствен клонинг образец деветдесет и шеста година на миналия век.
Яхнал коженото седло на джипа, небрежно стиснал волана, сякаш е юзда на породист кон, препуска с кеф не някой друг, а чутовният комплексар Андрюха новобогаташа. Банкерчето от далечното ми минало. Усмихвам се снизходително.
Момчето бърза за офиса, знам аз. Московско време — осемнайсет часа и петнайсет минути. Край на работния ден. Трафик. Почтените граждани се разотиват по домовете си. Но бизнесменът млад все още е на бойното поле. След серия делови срещи той лети към офиса. Всички бързат към къщи, той се движи обратно. Отива да работи.
Той сам, лично ще заключи офиса. Ще си тръгне последен, след всички. Ще измъкне от чантичката си връзка ключове и ще започне да действа. Като надзирател на самия себе си, той ще заключи сейфа и кабинета, и втория кабинет, и първата входна врата, и втората врата, и решетката между тях. Няма да пропусне да затвори железните кепенци на прозорците, да включи СОТ–а. Дълго ще дрънчи с ключовете, ще върти из пръстите си отделните връзки и ще ругае. Бърза човекът. Има проблем — тоталният недостиг на време. Но скоро — и това е видно — той ще си проправи път към ново, по-високо положение. Ще си има шофьор. И охрана. Шофьорът ще го вози, а пазвантинът ще дежури нощем в кантората и ще помни кой ключ коя ключалка отваря.
Но дори след като се увери, че всичко е заключено, че решетките са здрави, а сейфовете херметични, Андрюха няма да заспи спокойно през нощта. Вечерта жена му ще вдигне скандал. Ще упрекне съпруга си, че отделя прекалено малко време на семейството. Това е стрес и Андрюха ще си пийне здравата. И ще потъне в съня, яден и нажален, че и в семейството се чувства като затворник, и в работата също.
Къде ми е свободата? Как и кога я изгубих? Озадачен и пиян, Андрюха ще се тормози с такива тези въпроси и накрая ще заспи.
А в шест сутринта ще се разпищи специалният будилник пейджър. На изумрудения му екран ще се изпише: „Парите не спят.“ Това е любимият лаф на Андрюха. Цитат от холивудския филм „Уолстрийт“. Мрачният новобогаташ Андрюха ще се събуди с натежала глава, ще наплиска лицето си с вода, ще употреби силна доза кофеин (две чаши една след друга прясно смляно турско с минерална вода, с щипка сол и таблетка аспирин). Това ще зареди Андрюха ако не с бодрост и тонус, то поне с необходимото напрежение. И той ще се втурне да прави пари.
… Настъпил газта до ламарините, Андрюха новобогаташът прелетя край мен, без дори да ме погледне. И точно така трябва да бъде — той е човек от миналото.
Интересното е, че аз също не пътувам към къщи, а към офиса. Там ме чака сегашният ми бос. Той няма семейство и обича да остава до късно на работа.
Кабинетът на боса е облицован със зелени пластмасови ламперии, приблизително същите като в приемното отделение на Лефортовския изолатор. Усещам лек пристъп на дежа вю.
Подкожният слой на боса внушава крайна степен на уважение. Сланината се е налепила по раменете, хълбоците, задника и бедрата му — навсякъде, където може и където не може. Пръстите му са като наденички. Бузите по форма и размер наподобяват хилки за пинг-понг. Гигантското кресло жално скърца от тежестта на огромното тяло.
Вдясно от креслото на една ръка разстояние е сейфът — обемист яркосин сандък с никелирани ръчки. Отляво, също наблизо, е хладилникът. При необходимост Демби може да се извърти или надясно, към парите, или наляво, към провизиите.
Мълчаливо се приближавам, вадя от джоба пари и ги оставям на масата пред боса.
— Какво е това? — пита той мнително.
— Петстотин долара. Квит сме.
Демби е с мораво и подпухнало лице на стар клиент на алкохолния затвор. Той недоверчиво ме гледа.
— Не може да бъде!
— Десет месеца — произнасям с наслада — по триста и петдесет долара месечно — прави три хиляди и петстотин. Ето още петстотин. Общо четири. Квит сме, Вадим! Квит!
Демби взима зелените банкноти, сгъва ги прецизно, прибира ги в джоба на ризата.
— И откъде се нагуши така? — пита ме той мнително. — Крадеше боя, нали?
Изчаквам няколко секунди и задавам насрещен въпрос:
— Нали си имаш счетоводство?
— Естествено.
— И как е? Връзват ли се приходите и разходите?
Читать дальше