Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Май да.

— Следователно, Вадим, никой нищо не ти е откраднал.

— Логично… Значи си изплати дълга?

— Точно така.

— Четири бона?

— Аха. — Въздишам.

— Какво има — пита добродушно бившият ми съкилийник.

— Едно време тези пари ги изкарвах за ден.

Демби вяло махва с ръка.

— Минало бешело…

Кимам смирено; няма какво да възразя, от времето, когато правех по четири хиляди дневно, са минали седем години. Онези лесни и големи пари ме бяха покварили. Точно това намеква моят събеседник.

— Така — продължава той полугласно, — затвори вратата, ако обичаш…

Послушно изпълнявам молбата. Днес погасих дълга си и възнамерявам да напусна фирмата на Демби, по дяволите. Вече не може да ми дава нареждания, а само да ме моли.

Той се обръща към хладилника, вади бутилка отрова, после бърка в сейфа и слага пред мен няколко листа.

— Подпиши ето тук — моли ме още по-тихо босът. — Само че не с твоето име…

Без много приказки вземам подадената ми химикалка и изрисувам на квитанцията към приходния ордер нечетлива заврънкулка.

— Майстор си — казва Демби.

Правя гримаса.

— Така или иначе, документацията ти е подписана все с една и съща ръка. Личи си с невъоръжено око.

— Абе кой ще ми гледа документацията с въоръжено око? — Вадим ми набутва друга квитанция. — Драсни и тука нещо. С друг почерк.

— Не става — възразявам авторитетно. — Не можеш да си промениш почерка. Нали го тренирах три години. Без ефект.

— Виждаш ли — усмихва се снизходително Демби. — А тогава, в килията, ние — двама души! — не можахме да те убедим, че заниманията ти са безполезни…

— Не всички — отвръщам и се изправям пред бюрото на Демби.

Той седи точно пред мен.

Вторачен във възела на вратовръзката на строителния магнат, соча с пръст книжата по бюрото.

— Това… е заявка за кредит… от местния филиал на Спестовна банка — чета. — С вчерашна дата. Това… е писмо… от съдебен изпълнител. Това…

— Достатъчно, разбрах — прекъсва ме Демби. — Тоест си го развил туй твое периферно зрение?

— Седем месеца съм тренирал, всеки ден по час и половина. Прочетох много интересни неща от бумагите по бюрото на следователя.

— Вярвам ти — Демби угрижено прибира документите в папка. — Значи напускаш?

— Да.

— И къде ще ходиш?

— Не знам. Ръце — крака имам, глава също — няма да се затрия.

— Добре. По едно малко?

— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам.

— Аз пък ще ударя… Нали си спомняш Фрол?

— Естествено.

— Почина.

— Откъде знаеш?

Демби пак наднича в хладилника, но там виждам само салами. Три или четири вида. Варено-пушени. Магнатът им хвърля поглед, криви уста и затваря бялата врата на съкровищницата си за провизии.

— Оня ден се напих — съобщава той. — И ми домъчня. Дай да звънна, викам си — и ето, научих. Майка му ми каза. Язък за човека…

— Аха.

Босът прави пауза.

— Остани на работа при мен.

— Изключено.

— Ама не като електроженист — бърза с обяснението Демби. — Нещо по-добро. Ще идваш два-три пъти седмично за по два-три часа да пишеш фалшиви фактури. Както си го можеш…

— Стига ми толкова. По-добре да напиша роман. От дете си мечтая.

— Както кажеш.

Моят някогашен съкафезник, а днешен работодател гаврътва доза молдавски коняк „Квинт“ и подушва за мезе тампона за печати „Тродат“.

— Замези със салам — предлагам.

— Не мога да го гледам…

— Съчувствам ти.

Демби млъква за минута.

— Знам — казва той бавно, — ядосан си ми.

— За кое?

— Задето те накарах да си отработиш дълга.

— Не си ме карал — възразявам учтиво. — Ако си спомняш, аз самият ти предложих този вариант.

— И все пак си ми ядосан! — упорито повтаря магнатът. — Жив и здрав, ядосвай се! Ако искаш, хвърли камък по мен.

— За нищо на света — казвам искрено.

Демби сумти.

— Защо изобщо се хвана при мен, а? Ти си умен, опитен. Можеше да се уредиш в някоя банка, там плащат пет пъти повече, чиста работа. Щяхме да си оправим сметките за три месеца…

— Не, в банка няма да ида. Един мой приятел, юрист, адвокат по наказателни дела, веднъж се хвана в банка. Срещу голяма заплата.

— И какво?

— Още лежи. Онази банка отдавна не съществува в природата, а на юриста му лепнаха четири години. Общ режим.

— Значи е тъпак този твой юрист.

— Не е по-тъп от мен.

— Мислиш се за умен?

— По принцип, да.

— Ти си същият глупак като всички други. Само че си голям късметлия. Щастливец.

Босът всеки ден си пийва. От сто и петдесет грама отрова става сантиментален.