Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Въпреки притесненията ми липсата на тартора Слава не спря живота в килията. Впрочем самият аз вече почти не участвах в него. В дните без изтощителни пътувания спях непробудно.

Вместо мен Пътя пое Федот.

Министърът главатар на престъпната група се държеше бодро по време на процеса. Не криеше увереността си, че ще бъде оправдан. В решителния момент защитата на високопоставения чиновник представи на съда множество нови документи и настоя да бъде разпитана цяла група нови свидетели. Старите вълци от адвокатурата настояваха, че макар присвоените пари да са били преведени по банкови сметки в чужбина, те все пак са се върнали в държавата под една или друга форма: медикаменти, дрехи, хранителни стоки и тъй нататък, а тези медикаменти и продукти са изчезнали от складовете вече не по вина на министъра. Ето фактурите с печати и подписи, ще благоволи ли да погледне Ваша Чест…

Това беше добър ход. Съненият съдия се разтревожи. И намекна, че във връзка с разкрилите се нови обстоятелства е склонен да върне ДЕЛОТО за доразследване.

Подсъдимите клюмнаха. Заплашваше ги катастрофа. Доразследване! Още няколко месеца разпити и експертизи, на нова сметка „двеста и едно“ и — повторен процес, всичко отначало, с друг съдебен състав! Пак камери, лашкане, „сборки“ и „конвойки“! Още година, ако не и повече, митарства!

Министърът се умисли. В резултат новата документация така и не беше приложена към ДЕЛОТО — и през март процесът наближи финала.

Наетият от жена ми адвокат Александър Каплан действаше точно и радикално. Той избра за мишена не двайсет и осем годишния съдия, а държавния обвинител. По време на заседанията адвокатът откровено се прозяваше. Но щом заседанието свършеше и участниците в процеса хукваха да пушат, моят защитник действаше активно. Той хващаше прокурора под ръка, поискваше му цигара и започваше обработката.

Нищо не сближава зрелите мъже така, както съвместната употреба на отрови. В началото на пролетта прокурорът, за пореден път отведен под ръка, призна пред адвоката: да, момчето няма нищо общо, това е ясно като бял ден.

Безусловно, прокурорът също прояви хитрост. Струваше му се рисковано да пуши заедно с адвокатите на министъра или на фармацевта. Запалваше само в компанията на защитника на най-безобидния от членовете на подсъдимата банда.

Това, че съм най-безобиден и че ще отнеса най-малко от всички, стана ясно някак от само себе си. Съдията проявяваше минимум интерес към мен. Двамата народни заседатели, когато се обръщаха към мен, дружески притваряха очи. Министърът ми намигаше бодро. Колкото по’ наближаваше финалът, толкова по-учестено биеше сърцето ми. Дали пък няма да ме пуснат?

По това време успях да пратя писмо на жена ми. Опитах се да я подготвя психически за нови изпитания. Очаквай пет години, написах. Излежал съм три, остават още две. Ще ме осъдят и отивам в лагер. Там е по-леко, там има въздух, природа. Ще живна, ще се възстановя. И ще се върна. Непременно ще се върна. Откъдето и да е — от затвора, от лагера, от зоната, от зъбите на дявола, — но ще се върна при теб, любима.

Сигурно аз съм се нуждаел от тази бележка повече, отколкото жена ми. Тя несъмнено отдавна се беше подготвила за най-лошото. Това е нормална защитна реакция на човешката психика.

През април пледира прокурорът. Той поиска шест години за министъра и пет за фармацевта. За мен предложи освобождаване. Според мнението на обвинителя не съм имал нищо общо с присвояването на бюджетните пари. Този развой на събитията означаваше, че все пак ще бъда осъден, но само за укриване на данъци. Все пак бях създавал фирми еднодневки и реализирах незаконни сделки. Моите нарушения си оставаха мои.

И справедливото наказание се състоя.

През последните дни на април, стиснал железните пръти на клетката, чух своята присъда. Три години лишаване от свобода. Съдията на място приложи някаква дребна амнистия и ме освободи от стража директно в съдебната зала.

Бях излежал общо две години, осем месеца и тринайсет дни. От тях двеста и четирийсет денонощия в следствения изолатор „Лефортово“ и още две години в изолатора „Матроская тишина“. Пуснаха ме на 28 април 1999 година.

Решетка — мощна, тежка, с гъсто разположени дебели пръти, между които минават стоманени ленти. Здрава, малко неугледна конструкция. Не толкова масивна като в Лефортовския замък и не толкова груба, колкото в „Матроская тишина“, но все пак си е съвсем истинска решетка. Устройство, което пречи да се влезе. Или да се излезе. Което, в крайна сметка, е едно и също.