Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Чий го дириш ти тука? — възкликнах.

— Чакам за дюшек — отвърна рижият адвокат с жалка усмивка.

Зашеметен, не се сетих веднага какво да кажа на нещастния глупак.

— И за какво?

— Мошеничество, наркотици… нали ти разказах…

Долових страха и отчаянието, които бившият ми защитник излъчваше, и неволно почти се развеселих. Вероятно за първи път в живота си този рафиниран московски абориген издаваше мирис на изпаднал в беда зрял мъж — тялото му не миришеше на антибактериален сапун, нито на одеколон и лосиони, а на тютюн и мускус. А срещу него стоях аз, озлобен, измършавял, с голи лакти, целите в синини и рани — чудовище, надигнало се от дъното на ада на тъпаците. Неугледен въшлясал организъм, изхабил всичките си сили в опитите да оживее, но готов за нови и нови опити.

— Като те настанят в килията, ми пиши веднага — рекох в скороговорка. — До сто и седемнайсета, на Пътя, за Андрюха Афериста!

Рижия вяло кимна. Изглеждаше потиснат, устните му трепереха, не знаеше къде да дене ръцете си. От жалост ме сви под лъжичката. Хванах го за ръкава.

— Повтори!

— До сто и седемнайсета — послушно повтори бившият юрист. — На Пътя… За Андрюха Афериста…

Последва болезнен удар отзад по рамото.

— Не приказвай! Върви!

Усмихнах се окуражително на Рижия и се затътрих напред. Към къщи.

В килията нищо не се беше променило. Все същата кисела амонячна воня, все същата димна завеса. Все същата пресована човешка маса още от вратата: двама-трима казахи, калмик, ингуш, туркмен, узбек, десетина украинци, угандиец и костариканец. Разбираем, дружелюбен и толкова близък народ.

— Андрюха! Андрюха! — провикнаха се няколко кокалести, симпатични дръгливци.

— Къде? — чух глас, който ми се стори много познат.

— Андрюха се върна! И Джони! И Малкия!

— Къде ги?

Гласът принадлежеше на Слава Кпсс. Той цъфна сред голата тълпа и се усмихна.

Замрях слисан. Вървящият след мен Джони се удари в гърба ми.

— Слава? — провикнах се. — Как така?… Защо?… Ти си тук?!

— Тук — каза Слава, явно с наслада от моето изумление.

Вътре в мен се скъса, после се стегна, после пак се скъса; краката ми омаляха, глупава, щастлива усмивка разчупи устните ми. Проправих си път между телата и прегърнах приятеля.

— Не те ли пуснаха?

— Пуснаха ме — ухили се Слава. — Смеят ли да не ме пуснат? Ама аз не си тръгнах. Хайде, елате. Остана малко водка… Да я допием…

Седнахме на готиното място при стената. Там, където преди петнайсет дни ядохме месото.

— Какво се случи? Защо не си тръгна?

— Ти не разбираш ли? — строго попита Слава.

— Не.

— Е, как да си тръгна? Да зарежа всичко? Бърлогата? Общото? Трасето? Нали отговарям! Вас ви няма, никой няма… С две думи, бутнах на шефа колкото се полага и се стопирах. Докато се приберете…

— Ама защо ти е тая бърлога? И Трасето?

Слава изведнъж се разгневи.

— Ти луд ли си? Та това е моята бърлога! Аз от четири години съм тук! Къде дават така — да стана и да си тръгна?

— Ами Слона? — зададох въпроса, който ме мъчеше. — Той не понечи ли…

— Какъв Слон? — учуди се Слава. — А, Слона ли? Ами няма го вече. Взеха го. С багажа.

Не казах нищо.

— За което — додаде Слава тихо — снесох на шефа колкото се полага.

— Според тарифата?

— Не — възрази сухо моят приятел. — Дадох всичко. До копейка. Всичко, което бях спастрил, всичкото сухо, дето беше за навън.

— И как ще излезеш на свобода без пари?

— Моята свобода няма да ми избяга. Тя си е винаги с мен.

— И моята — казах веднага.

— И моята — повтори като ехо Джони.

— И моята — пошепна Малкия.

Гласовете ни звучаха приглушено.

После всеки от нас направи едно и също движение: посегна, сякаш да извади от джоба на скъсания панталон, от пазвата, от пояса или от някакво друго потайно място своята собствена, скътана, съкровена, непредадена свобода и да я покаже. Ако не на целия свят, поне на най-близките си хора.

Тук е. Моя е. Наша.

Има я и ще я има.

На сутринта Слава Кпсс излезе на свобода.

Сто трийсет и пет души — освен тези, на които им беше ред да спят — грейнаха, докато той вървеше към вратата. Множество тъжни очи изпроводиха прегърбената фигура на човека, който напускаше затвора за нов живот извън решетките.

Иконите Слава подари на мен. Одеялото даде за Общото.

— Дай си дясната ръка!

Седнах на пода на „катафалката“ и с нежелание извадих ръка от джоба. Жестокият януарски мраз моментално ме сграбчи за пръстите.