Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Четвъртия си ден прекарах в тъжни размисли. Именно днес най-важният за мен човек бе напуснал следствения изолатор „Матроская тишина“.

Някъде там, два етажа над мен, в сто и седемнайсета килия, моя дом, днес сутринта някой е изкрещял:

— Слава! Викат те навън!

Сто нещастници — без онези, на които е било ред да спят — са се повдигнали на пръсти, за да зърнат човека, за когото се отнася тази фраза, да запомнят триумфиращия израз на излежалия пет години арестант, моменталния блясък в очите му, лекия победен жест на ръката.

Някой ден същите думи ще прозвучат и по мой адрес. Но засега всичко е зле. Много зле.

Приятелят ми си отиде. Врагът ме чака, за да ме нападне и унищожи.

Реших да си гарантирам от поредния цигарен транш петдесетпроцентна доходност. Тоест да скрия от трюмния поне половината. Отчупих филтъра на всяка цигара, в моите условия той представляваше ненужен разкош. Пречупих на две двайсетте хартиени цилиндърчета, за да облекча маскировката. Нарочно небрежно угасих няколко тлъсти фаса на места, където надзирателят непременно щеше да надникне. Като ги намери, той ще реши, че си е свършил работата, и няма да търси повече. Така ще запазя основната част.

Процесът на търсене на тайни пролуки в пода и пукнатини в стените се проточи до разсъмване.

Но когато работата ми почти приключи, аз се спрях. През отдушника долових сутрешните звуци: далечния тропот на десетки крака. Трополяха тежки обуща, малко по-леко отекваха в асфалта подметките на офицерските половинки, остро потропваха дамските токчета. Служителите на изолатора бързаха за работа, пристигаха надзирателите, оперативните и режимните, фелдшерите, приемчиците на колети, склададжиите, работниците по поддръжката, кучкарите, счетоводителите и други рицари на ключа и палката.

Няма смисъл, рекох си. Няма защо да крия забранените цигари и захарта. Няма да маскирам нищо. Напротив.

— Я го виж! — зловещо рече трюмният, като ме видя седнал на дюшека в облаци дим. — Ти май съвсем си се объркал!

— Хич, шефе! — възразих.

— Пушиш открито! — кресна надзирателят. — Още днес ще ти уредя добавката! Пет денонощия за начало! Давай цигарите! И всичко останало!

— Вземи си ги сам.

Трюмният сграбчи смачкания пакет, който нарочно бях оставил на видно място, обърна ми гръб и си тръгна.

— Да не забравиш — казах.

— Какво?

— Да ми уредиш пет денонощия. Да не забравиш.

Благоухаещият пак заби жълтите си зъби в устната.

— Ставаш нагъл, момче! Гледай петте да не станат на десет!

Можех да развия конфликта. Да вдигна мизата до петнайсет. Но реших, че като за начало стига. Нека уханният приятел ми уреди „добавката“. Пет или десет денонощия. А най-добре цял месец. В карцера може и да е студено и да няма храна, затова пък е спокойно. След няколко седмици горе, у дома, в килията, страстите ще се уталожат. Повечето очевидци на събитията, които си спомнят и реанимацията на малолетния наркоман, и запоя с мое участие, ще са заминали. Мястото им ще бъде заето от новаци. Пък знае ли човек — може и Слона да го съдят и да замине в килията за осъдени и после в етапното и в лагер, далеч от мен…

Няма значение, че ще посрещна Новата година под нивото на земята, прегърнал раздрания дюшек. Няма проблеми. Затова пък ще спечеля паузата. Така правят волейболните треньори. Когато в хода на играта съперниците хванат победната вълна и започнат да забиват топка след топка, докато докарат резултата до разгром, наставникът незабавно взима таймаут. За да пречупи атакуващата нагласа…

През цялата втора половина на моето наказание пушех открито в карцера. Пратките пристигаха веднъж на две денонощия. Сега цигарите и кибритът, захарта и витамините открито оставаха в ъгъла, на пода, върху чисто парче от вестник „Московский комсомолец“. Всяка сутрин трюмният равнодушно прибираше забраненото богатство и излизаше, без да продума, само се вторачваше в мен с мрачен поглед и си хапеше устните.

През последната, петнайсета нощ, не успях да заспя. От вълнение.

Когато металът изскърца и желязната пластина на люка се отвори, аз скочих към изхода. Но невидимият ми благодетел само тикна през полуотворената „хранилка“ новия пакет и побърза да затвори — очевидно не желаеше арестантите в карцера да го видят. Успях да доловя само силен полъх на евтин мъжки дезодорант.

После в жълтия полумрак се очерта фигурата на Андрюха новобогаташа.

— Лежим ли? — попита той подигравателно и запали дебела „Хавана“.