Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

В този нощен час други цигарки и бонбонки стигат до храчещите кръв пациенти на „тубанара“, до събраните в отделни килии заразени със СПИН — до всички, които са закъсали.

Арестантската общност никога не забравя закъсалите. Трюмните надзиратели ще си получат заплащането според тарифата и лично ще занесат — тайно, нощем — пратките, ще пуснат във всеки бокс старателно увитото пакетче.

Гладните, бити, измъчени същества искат да живеят. Те ще изобретят хиляди начини да помогнат на себе си и на другаря си по нещастие. Те търпеливо ще съберат по щипка чай, по бучка захар, по рубла във всяка килия. Като мравки ще пренесат и ще струпат нещата на едно място. Ще подкупят, ще склонят, с хитрини ще вкарат храната и фаските и в най-дълбоките трюмове. Ще пуснат живата нишка живот чак до долу, до самото дъно.

Може би в някакъв друг комикс младото банкерче нямаше да живее в Азия, ами в Европа. В малка спретната страна, където жените в празнични дни обличат колосаните рокли на своите прабаби и танцуват техните танци.

Там, в Европа, банкерчето щеше да бъде настанено в стерилно заведение с добра храна, със спортен салон, с работилници за желаещите да работят и с телефонни кабини за редовни делови разговори. В европейски затвор.

Обаче там, в европейския затвор, той никога не би се озовал в мазето, в мръсния коптор, и сиромашкият надзирател, подкупен от още по-сиромашки затворник, не би донесъл на нашия банкер в този коптор бучка захар и цигарка.

И банкерът нямаше да не наслади на бучката захар. И нямаше да изпафка тази цигарка. И никога нямаше да научи как хората умеят да наблегнат на свободата си.

Добре че живеем в Азия.

Скръбно-възвишените мисли за драматичния път на бонбоните и цигарите ми попречиха да извърша едно задължително просто действие, а именно да скрия добре и захарта, и тютюна, и всичко останало. След като се накефих на хапването и пафкането, безгрижно мушнах остатъците от своето богатство във вентилационната шахта. Там в тунелчето се въргаляха какви ли не хартии, камъчета и разнообразен боклук. Разчитах, че моето пакетче няма да се набие в очите на надзирателя. Но сбърках.

На сутринта той влезе в бокса ми, огледа ме, незабавно се насочи към тайното ми място и откри всичко. Надзирателят имаше смешния навик да хапе с бързи движения напуканите си устни — първо горната устна с долните зъби, след това обратното. От него на вълни лъхаше задушливият аромат на евтин одеколон.

— Откъде? — попита той, без да повишава тон, докато разглеждаше пакетчето.

Мълчах.

Господарят на карцера още веднъж огледа раирания си подопечен, въртейки в ръце гумената палка. По принцип можеше веднага на място да оформи официално изземането на забранените предмети и да прикачи към срока ми още пет или десет денонощия. Но ухаещият затворнически служител излезе човеколюбец.

— Ако пушиш, ще те накажа — съобщи той, мушна моите цигари и захарта в джоба си и без да бърза, излезе в коридора.

Панталонът му на задника лъщеше невъобразимо лекьосан.

Проклех се. Заради моето лекомислие, заради интелигентския навик да витая в облаците, заради навика да мисля бях останал без цигари.

Денят премина в страдания. Пушеше ми се, та чак далакът ми играеше и скърцах със зъби. Изследвах цялата килийка. Стените и пода. Сантиметър по сантиметър. В търсене на най-малкия фас. И намерих, цели два. В единия имаше тютюн за поне едно дръпване, в другия — минимум за две. Беше оцелял дори надписът „Ява“. Но с какво да запаля, откъде да намеря огън?

Продължих с търсенето. В ъглите, по цепнатините открих най-сетне всичко останало. Възпламеняващите се глави кибрит бяха напъхани, укрити, замазани в мръсотията с дяволско хитроумие. В друга цепнатина намерих и драскало, накъсано на малки квадратчета. От петия опит добих оранжев пламък и изпуших големия фас, а след него и малкия.

Дозата, естествено, не ми стигна; привечер започнах пак да тараша стените и ъглите, същевременно се чудех дали довечера ще получа нова пратка.

В осем вечерта трюмните се смениха. Появи се нов надзирател. За разлика от сутрешния този миришеше не на сапун и виолетки, а на обуща, чорапи и естествено, тютюн. Неволно поех жадно мириса на отрова от неговата униформена куртка. Ноздрите ми доловиха дори дима, заседнал дълбоко в белите му дробове.

Новата нощ не донесе помощи.

Вторият ден без никотин започна трудно. Всеки пушач знае, че утринната цигара е най-важната за деня. Без нея е почти невъзможно.