Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Скоро се появи надзирателят на трюма. Отведе ме до шалтурника и ми прибра панталона, който ме бе спасил през нощта от измръзване. Затворените в карцера получаваха затворнически дрехи от сив плат с черни напречни ивици.

— „Кензо“? — попитах, като опипах грубия плат. — „Версаче“?

— На Версаче му светиха маслото — демонстрира трюмният познания за фешън бизнеса. — Обличай се, пич. Знаеш ли си срока?

— Не.

— Петнайсет денонощия.

Преоблечен, тръгнах с ръце зад гърба, съща карикатура на затворник, обратно към дупката си. Трюмният заключи дървения нар за стената и ме остави сам.

Озърнах се за сядане. Но в правоъгълния бокс две на три крачки седящи места не бяха предвидени. Лежащи, естествено, също. Не можех да седна на влажния, студен като гроб под. Оставаше ми следният свободен избор: стоене, ходене или клечане. И в трите случая единствената опора бяха собствените ми крака.

Свалих раираната роба, огледах контузените си крайници, после откъснах от гащите си парче плат, изпиках се върху него и почистих кървящите рани по лактите и коленете. Майната й на вонята, важното е да се предотврати възпалението. В тукашния климат всяка драскотина може за седмица да се разрасне в огромен гноен цирей. Грижата за собственото здраве, за чистотата и хигиената е едно от най-важните правила за арестанта в „Матроская тишина“.

Прекарах няколко часа в безделие. Въртяха ме спуканите ребра, посиненият задник и гърбът. Бих си платил по всякакви тарифи за таблетка обезболяващо, за мъничко бяло хапче аналгетик. Но парите — няколко свити на тръбичка банкноти от петдесет рубли — бях мушнал незабелязано точно преди излизането от килията в ръката на моя „перач“.

Този хърбел, спипан на Черкизовския пазар, защото грабнал два хамбургера от ръцете на студент, беше явно безкрайно далеч от каквито и да било налични пари. Единственото лично имущество на този оплескан с йод и фурацилин дългуч бяха само долни гащи на цветчета. Дрехите, с които е бил в деня на ареста, той бе проиграл на комар още в първите дни на престоя си в затвора. Сега, за да оцелее, переше моите и на Джони чаршафи, срещу което получаваше захар и цигари. Познавах „перача“ като почтен арестант, той щеше да опази богатствата ми цели и непокътнати и да ми ги върне веднага щом се прибера в килията.

Сега обаче депозитът ми е замразен, намира се в чужди ръце. Няма с какво да излекувам болката. Нито цигари имам. Пушенето в карцера е забранено. Носенето на каквито и да е дрехи, освен затворническите — също. Изобщо не можеш да разполагаш с лични вещи. Единственото развлечение е да се разхождаш от единия в другия ъгъл. Пет крачки натам, четири и половина на обратно. Половин крачка отиваше за обръщането. Всичко беше точно така, както и в килията на Лефортовския замък, откъдето бях тръгнал — богат, самоуверен, надут.

Вечерта се появи мрачен непознат вертухай. Той отключи катинара, пусна нара и ми заповяда да изляза да си получа дюшека. Отидох до същия шалтурник, където сутринта бях получил раираните въшкарници, сграбчих безформената, разпадаща се вата, прибрах се в бокса, разстлах я и паднах.

Много бързо научих как се спи в карцера. Не се ляга на дюшека, нито под него, а вътре в самия дюшек. Платът бе разкъсан на много места от ръцете и краката на предишни обитатели на трюма. Набутах крайниците си в тези дупки и след като се кокорих известно време, заспах.

Половината нощ мина. Точно в средата й, в мъртвото време преди разсъмване, изскърцаха пантите. На черния под глухо тупна хартиен пакет. Помощите, рекох си с ликуване и скочих. Помощите бяха дошли! Помощите!

Размотах конците, разгърнах няколкото листа от вестник и намерих малко карамелени бонбони, захар, цигари и кибрит. Животът продължаваше.

Насладих се на тютюна, настаних се по-удобно сред буците сплъстена вата и се замислих.

Добре познавах цената на тези цигари, карамелени бонбонки и зацапани бучки захар. Те са купени с пари, отделени от пенсиите на старците и мизерните женски заплати. Донесени са в затвора от майки и съпруги. Предадени са на гишето за приемане на колети за арестуваните. После са стигнали до треперещите ръце на изгладнелия арестант. След мъчителни размисли, сметки, съмнения и преглътната слюнка по една на десет–петнайсет цигари или бонбони се предават за Общото. Изсипват се или се подреждат в специалната картонена кутия. Претеглят се с кантарче. Многократно се преброяват най-внимателно. Опаковат се в пакетчета. Минават през различни килии, докато се съберат в една. Там се преопаковат още по-удобно. С цената на големи усилия, риск и хитрини, по пътя на измамата и подкупа пътят на цигарките и бонбонките свършва при хвърления в карцера.