Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Страната тъне в слободия! — ядосано си е рекла голямата клечка. Навсякъде е пълна слободия! Но при мен слободия няма да има. Ще я изкореня поне тук. Няма да допусна следствените безнаказано да се наливат с водка!

Огромната врата се плъзна към полумрака на коридора.

— Излизай! — изкрещя надзирателят, сякаш някой друг допреди пет минути си беше бъбрил приятелски с Джони за едно-друго. — Който спи, да бъде събуден! Цялата килия вън, бързо!

Може ли някой равнодушно, без потрес да гледа как поток от вмирисани на йод и тютюн тела изтича през зейналото гърло на затворническата килия? Как нечии синове, мъже и бащи с падащи гащи сумтят и се псуват, дерат се от кашлица, мижат и си почесват срамотиите, докато изпълзяват, подгонени с попържни, от по-малко към по-голямо пространство, настъпват се, бутат се и клякат в редица, подпрели ръце на коленете?

Докато изляза в коридора, там вече цареше див шум. Няколко командоси с маски и камуфлажни униформи престъпваха от крак на крак с тежките обувки тип алпинки. Деряха се кучета. Сто и трийсет полуголи същества бяха наклякали край стената. Мръсно жълта яйчена електрическа светлина очертаваше с криви пунктири гръбначните прешлени. Нелепо извити крайници, обезцветени лица, усти като пукнатини, щръкнали уши — все едно гледах персонажи на Йеронимус Бош.

През отворите в съседните врати занадничаха разтревожени, заинтригувани физиономии. Какво става? Защо е тази паника? Да не започва претърсване по целия етаж?

Намбър Уан с гръмогласни безкрайни псувни мина покрай дългата редица колене и бръснати черепи и по миризмата откри употребилите непозволената отрова. Бяхме общо четирима.

Не бяхме много пияни. Мекосърдечният руснак определя този стадий като „на градус“. Не залитахме, не пеехме с цяло гърло, не бяхме агресивни — но неточните движения на ръцете, заваленият говор, блесналите очи и глупаво изкривените мокри устни моментално изобличиха нарушителите на режима.

— Тези — в трюма! — разпореди Намбър Уан, като ни гледаше с отвращение. — Другите — обратно!

Застаналият най-близо до мен командос моментално ме ръгна с палката в гърба.

— Мърдай!

Закрачих. Благоухаещата на спирт компания бе конвоирана до първия етаж.

Вече бях на стълбите, когато долових тих диалог зад гърба си. Вървящият най-отзад Слава Кпсс и продължаващият да сипе ругатни ДПНСИ се откъснаха от процесията, поизостанаха. Чух как Слава тихо доказва, обяснява нещо, а голямото ченге гневно ръмжи — но вече под носа си. Скоро гласовете им заглъхнаха.

Олекна ми. Слава се измъкна! Сега сигурно ще го отведат обратно и тогава и ние сме спасени, всичките! И аз, и Джони, и Малкия. Не ни е страх от трюма, тоест от карцера. Но по никакъв начин не бива да сме там всички заедно. Кой тогава ще внася ред в живота на сто и трийсет гладни, невменяеми мъже? Кой ще прекратява сбиванията, кражбите, безчинствата? Със сигурност тъкмо тези аргументи е изредил полугласно на възмутения майор хитрият Слава.

Но редно беше да помисля и за собствената си съдба. Ако из Централа се разчуе, че в нашата килия всички свръзки са окошарени за пиянство, че Общите пратки са зарязани на произвола на съдбата заради глупост, заради пустата водка — край тогава с авторитета на Слава Кпсс. А с мен е свършено. Арестантското ми реноме отива по дяволите. А мен, за разлика от Слава ме чака още много време затвор. Тепърва ме чака съд, после присъда, после в етапното и после лагер…

Озовал се насред празно помещение с плочки по пода, разбрах, че сега ще се случи не най-важното, но дългоочакваното и многократно предчувствано събитие. Ненаказуемият най-сетне ще бъде наказан. Впрочем крайно време беше. Някога много отдавна, в средата на лятото, точно в тази малка стаичка със зацапани стени капитан Свинец пробва да ме агитира да съдействам на МВР.

След мен влязоха още трима, широкоплещести, с маски, но веднага смъкнаха черните парцали от лицата си и се оказаха млади мъже на моята възраст — румени, масивни клонинги на капитан Свинец, само дето очите им не гледаха толкова умно. Атмосферата се сгъсти.

— Кой внесе водката? — попита единият от румените, като тупаше с гумената палка по широката си длан.

— Не съм пил водка — отвърнах.

— А какво си пил?

— Мурцовка.

— Домашен квас ли ще рече? Нещо като бира?

— Точно така, шефе.

— Да речем… Ами месото? Месото откъде се взе?

— От две години не съм хапвал месо.

— Килията мирише на пържено месо.