Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Не сме пържили месо.

— А какво сте пържили?

— Ландронки.

— Това пък какво е?

— Взема се хляб — разтълкувах, — нарязва се на тънко и се пържи…

Румените се спогледаха.

— Гявол — огласи диагнозата онзи, който стоеше отдясно.

— Да го нарежем на тънко — предложи другият, застанал фронтално.

Направих крачка назад. Дано усетя с плешки стената. Понякога стената е място, пред което те изправят с лице. Понякога за стените пеят рокаджиите. Понякога главната улица на световния финансов свят се нарича „улица стена“. А се случва стената да е за предпочитане не като песен или финансов символ, а като защита от удари отзад.

Обаче не успях. Последва бърз шут странично в глезените и в същия момент една ръка ме сграбчи за рамото и ме дръпна надолу. Патъците ми отхвърчаха като бързи черни пеперуди. Костите ми се треснаха в плочките. Ритна ме тежка обувка. Втори, трети път.

— На ти мурцовка! На ти и ландронки!

С две думи, господа, ченгетата най-сетне натръшкаха нашето банкерче. В комиксите няма как да не стане така. Биха ме без особен ентусиазъм. Ако искаха, със сигурност можеха да ме осакатят за цял живот, но не пожелаха. Може би тук се практикуваха различни видове побои и в моя случай се бях сблъскал с варианта щадящ, възпитателен, формален побой. Не толкова ме биха, колкото ме подритваха; не ми забиваха токове в ребрата, не ме ритаха по главата и засилката на масивните обуща нито веднъж не стигна до максимална амплитуда.

Изкарах двайсетина-тринсет шута по задника и околностите. Отнесох доста удари с гумената палка по раменете и лактите — много болезнени, парещи, но все пак почти поносими. Изядох здрави шамари и юмруци по тила, по слепоочията и ушите, но не и по лицето, бранех го с шепи и с прибраните високо колене. Освен това, заел тази поза на ембрион, се търкалях по хладните плочки на пода и се мъчех да избягвам траекторията на ударите. Плюс това крещях, сякаш ме колят. Само дето не пищях. Не от болка, колкото за самозащита. Известно е, че когато битият крещи силно, това смущава екзекуторите. Може някой, пък било и свой, да минава по коридора по служебна задача, да чуе, да се замисли и да докладва на висшето началство…

Стараех се да оформям воплите си вербално, тоест не просто виех „Дааа!“ или „Оооо!“, ами най-изразително хъхрех, заплашвах, заканвах се, псувах, подържах и кълнях. Да не забравяме, господа, и факта, че бях в нетрезво състояние, а на пияния морето му е до колене, алкохолът притъпява болката, това е общоизвестно.

Привлечен от мириса на отровата, се появи новобогаташът Андрюха. „Късно е, господа! — кискаше се той в лицето на камуфлираните ченгета (те не го чуваха, но аз го чувах). — Късно е да го биете! По-рано трябваше да му съдерете кожата, много по-рано! Преди година и половина! Още първия ден, когато го арестувахте! В «Лефортово»! Когато беше топъл–топъл, с костюмчето «Кензо», с крокодилските папучки! Ах, как щяха да му бъдат от полза вашите шутове и юмруци тогава! А сега няма смисъл! Само си хабите силите, господа ченгета!“ Останал нечут и не за всички реален, мъждукащият Андрюха изчезна във вселенското пространство.

След края на възпитателната процедура, в самия миг на въдворяването в карцера, бях в съзнание. Дори усещах, освен острата болка в различни части от тялото някакво задоволство, разпалено от младежката ми дързост: да, аз съм смазан, унизен, пребит, но жив, здрав и едва ли не весел.

Истинската болка дойде по-късно, след няколко часа. Легнал на голите дъски в тясната влажна дупка, гол до кръста, жадуващ за ядене, пиене, топлина, вибриращ от състоянието, известно като „студена пуйка“, осъзнах изцяло участта си.

В осем сутринта донесоха храната. Скочих от дървеното ложе. С куцукане стигнах до вратата.

— Давай паницата — каза дневалният.

— Нямам.

Момчето от кухнята потърси на количката и ми подаде смачкано алуминиево канче.

— Чай! — пошепнах умолително.

В канчето потече кафява, димяща течност с мощен мирис на живот. Хванах я и веднага си дръпнах опарените ръце. Разносвачът търпеливо чакаше. Явно неведнъж беше виждал бити и окървавени хора, докато носеше храна из карцерите. Познаваше реакциите. Най-сетне успях да подхвана скъпоценната посуда, да я пренеса и да я оставя върху ложето. Капакът на вратата хлопна.

Чаят вдигаше пара. Виеше ми се свят от жажда. Опитах се да вдигна канчето към устните — пари, прекалено горещо. Алуминият, крилатият метал, неговата мамица, е идеален проводник на топлина. Накрая се наведох, забих подпухналата си мутра в течността и започнах да лоча като куче.