Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

След цял ден мъчения и навъртени в килията поне пет километра, вечерта заспах, но сънят ми беше съвсем повърхностен, затова моментално чух тихото скърцане на ключалката и звука от падането на тежкия пакет. Нахвърлих се устремно като животно на дългоочаквания подарък, разкъсах със зъби хартията и конеца (всяка пратка е здраво опакована и омотана), намерих всичко, от което се нуждае закъсалият човек, и изпуших две цигари една след друга.

Двудневното прекъсване си оказа действието: зави ми се свят, догади ми се, но аз все пак я допуших до края, до филтъра — подпрян на стената и оборил глава. Олюлявайки се, стигнах до дюшека, паднах и останах да лежа, прекарвайки сух като хартия език по сухите си венци.

Освен цигарите пристигна също чай, захар и дори витамини — няколко жълти капсулки аскорбинова киселина. С удоволствие бих пил свеж, горещ, силен чай. Но въдвореният в карцер няма право да си кипва вода.

От неочаквано голямата доза отрова главата ми кънтеше като барабан. В тази празнота с цялата си величавост изникна въпросът, който ме мъчеше през последните дни: какво ме очаква, какво ще стане с мен? Утре започва третият ден, една пета от срока на наказанието. Много скоро ще се изниже и третината. Преди да съм се усетил, остатъкът ще се смали. Петнайсет дни и нощи се изнизват като един миг — така излиза, ако приложиш арестантската алгебра. И после?

Опитах се да преценя трезво своите перспективи. Очевидно нямах никакви такива, перспективи де. Пред очите ми се въртяха сцени, коя от коя по-кошмарни: ето надзорникът на килията, легендарният Слава Кпсс, се сбогува с населението; ето го за последен път обхожда с поглед сто трийсет и пет обърнати към него лица; ето зад гърба му трясва вратата; ето че се възцарява тревожно мълчание, минава ден, после втори — и всичко се променя. Слава го няма, той е навън. Джони го няма, Андрюха също. И двамата са в карцера, арестувани за пиянство. Кой сега ще дърпа хитроумните въжета на Трасето? И най-важното — кой ще стряска тълпата от голи, полумъртви от теснотията и недоспиването хора?

После се връщам аз. Опозорен. Зарязал Трасето на пияна глава! Нанесъл вреда на Общия Ход! Това обвинение ще ми бъде повдигнато моментално. От Слона, естествено. Тоя си го бива. Ще си го отнесем и тримата: Джони, аз и Малкия.

Едва ли ще се стигне до бой. Но всеки достоен арестант ще научи важната новина: напоследък покрай него на Пътя са се набутали случайни хора, безмозъчни и безотговорни. И те трябва да се разкарат от Общия Ход! Мен и приятелите ми на секундата ще ни изгонят от готиното място.

Запалих третата цигара.

Добре де, имам още над десет дни. Ще измисля нещо. А засега съм длъжен да направя най-важното. Да скрия помощите.

В продължение на два часа ту пълзейки на колене, ту подскачайки към зацапания таван, аз старателно, без да бързам, заредих цялата килия. Разпределих из нея пакета цигари и кутията кибрит. Набутах ги по всички дупки, пукнатини и цепнатини, направих замазка от прах и слюнка и довърших маскировката с нея.

„Това не е като да криеш чуждите милиарди от данъчните инспектори!“ — изсмя се изведнъж появилият се отнякъде Андрюха новобогаташът.

„Марш оттук!“ — ревнах, може би дори на глас.

„Както кажеш“ — отвърна равнодушно банкерчето и изчезна. Но беше прав.

Сутринта трюмният влезе в килията, подуши въздуха, взе да хапе устни и каза:

— Излез в коридора.

Веднага проведе мълниеносен тараш. Загубих цялата захар и девет от дванайсетте скрити цигари.

— Ти си бил тарикат — рече трюмният с ужасното благоухание. — Да не ти е харесало тук?

— Ни най-малко.

— Мисля, че ти е харесало — сякаш не ме чу мениджърът на карцера. — Дали са ти петнайсет денонощия, нали?

— Точно така.

— Ще ти ги направя трийсет — обеща трюмният. — И да знаеш: такива като теб обикновено остават тук по четирийсет и пет. Разбра ли ме, момче?

Момчето беше навършило двайсет и осем.

— Абсолютно, шефе — отвърна то и направи всички очаквани от него движения: разтегли устните в мазна усмивка, разпери пръсти, плесна с ръце и изрази с мимика изключително и невероятно законопослушание.

А наум прокле както хитрия вертухай, разкрил тайните скривалища, така и себе си, задето не беше проявил повече изобретателност.

— Надуша ли още веднъж пушек — предупреди трюмният, — моментално ще ти лепна още петнайсет! За нарушаване на режима. Ясно ли е?

Момчето повтори церемонията на отговора.

Трюмният заключи нара. Аз моментално започнах да си правя сметката по какъв начин да разтегля за две денонощия останалите ми три цигари. Да можех просто да спра цигарите и така да обърна в своя полза глупавата война с дезодорирания надзирател — сигурно точно така бих постъпил, ако при завръщането от трюма ме очакваше предишният ми живот. Но нямаше такъв шанс. Всичките ми мозъчни ресурси трябваше да бъдат впрегнати в търсенето на изход. Не можех да се справя без цигари.