— Лежим.
— И как си?
— Както всички.
— Ха! Аз пък си мислех, че не си като всички…
— Точно там е работата. Сбъркал съм.
— Прави си изводите от грешките и продължавай напред — небрежно ме призова Андрюха. — Нали знаеш, че опитът е „син на грешки трудни“. Пушкин го е казал, великият афроруснак! Поучи се от опита и действай. Един коняк ще удариш ли?
— Не.
— Пура?
— Не, благодаря.
— Твоя работа. Много си пасват, да знаеш… С две думи, нали ме разбра? Веднъж направи кинтите, спечели, издигна се — ще успееш да го постигнеш и втори път…
— „Кинтите“! — казах ехидно. — „Спечели“! И къде е сега нашият печалбар? В панделата! При това даже не в обикновена, ами в най-мръсната, тъмна и смрадлива, даже не в килията, ами в мазето! В трюма! На най-долното място, по-долу от това няма. На това ли му викаш „издигнал се“?
Новобогаташът мълчеше.
— Майната й на панделата — въздъхнах. — Все някога ще свърши. Вътре и вън са две наименования на едно и също състояние. Но с какво да се захвана после? Аз съм бедняк! Нямам съдружник, нямам бизнес, нямам пари, нямам перспективи!
— Започни отначало — повтори Андрюха. — Издигай се наново. От долу на горе. Ще го направиш, понеже нямаш друг избор.
Поради студа, глада и постоянната тишина виждах банкера–слуга особено ясно. Изведнъж съзрях много подробности от облика му, които не бях забелязвал преди. Пръстите на младия финансист трепереха. Ноктите му бяха изгризани. Андрюха живееше в страх. Ето какво открих. Всъщност правеше пачките само за да престане да се страхува. Да, Андрюха беше богато момче, но малодушник. Тази мисъл изникна в мозъка ми с такава звънлива яснота, че се засмях весело.
— Смешно ли ти е? — учуди се банкерчето.
— Да.
— И защо?
— Не подскачай — напътствах го аз.
— Не подскачам.
— Подскачаш. Тресеш се. И още как. Погледни: аз с тези раирани въшкарници, изпаднал, гладен, натирен в карцера — не треперя. А ти, целият в „Кензо“, всичко ти е точно — трепериш. Страх те е.
— Я майната ти! — викна засегнат Андрюха и се задави с тлъстия дим от пурата. — Майната ти!
— На тебе майната ти — отвърнах спокойно.
И Андрюха моментално изчезна.
Ако знаех, че си приказвам с банкерчето за последен път, сигурно нямаше да се държа с него толкова жестоко, нямаше да го целя по най-болното място, нямаше да намеквам, че го е страх от заобикалящата го действителност. Оттук извираше и страстта му към множене на капитала: момчето имаше нужда от пари, за да издигне преграда между себе си и живота, който го плашеше.
А мен вече нищо не ме плашеше. Или почти нищо.
На сутринта трюмният не влезе в опушения ми бокс. Той отвори широко вратата, застана на прага, забил зъби в устната си, после каза:
Тръгваме.
— Къде?
— У дома.
Разтреперих се.
— Как така „у дома“? Какво ти става бе, старши? Нали се разбрахме! Ти обеща!
— Нищо не съм ти обещавал — обърна ми гръб трюмният. — Излизай, сдавай дрехите и дюшека. Изтече ти наказанието.
— Няма да изляза — казах тихо. — Уреди ми „добавката“.
— Излизай, момче! По-живо!
— Ти си момче! Добавката!
Вертухаят вдигна палката. Черно гумено дилдо с удобна ръкохватка отстрани. Добър инструмент за доказване на правота.
— Излизай! Или така ще те уредя, че ще ми пълзиш!
— Чувай, шефе — казах тихо, миролюбиво, но натъртено. — Не бива да се прибирам! Остави ме тук!
— Не ти се полага! Излизай, хайде!
Подчиних се.
В коридора вече стояха, прегърнали дюшеците, познатите фигури на Джони и Малкия. В очите и на двамата се четеше тревога. Джони впрочем се държеше, докато Малкия изглеждаше истински наплашен.
— Какви ще ги дъвчем? — попитах директно.
— Отиваме си у дома — отговори сериозно Джони и наду бицепси.
Миришеше на застояла пот.
Досетих се, че Джони посвоему се е готвил за завръщането в килията. Помпал е мускули в очакване на най-лошото.
— Да — с треперещ глас потвърди Малкия и подсмръкна. — Отиваме си у дома.
Поведоха ни нагоре мълчаливи, напрегнати.
В коридора на първия етаж, в основния израстък, видяхме група новопристигнали. Те страхливо се озъртаха, скупчени пред отворената врата на шалтурника, където един на петима от новите клиенти на затвора успяваше в крайна сметка да получи от администрацията канче или чаршаф.
Забавих крачка. Един от новопристигналите — пълен, рижав, с марков анцуг, прекалено хубав и чист за това най-мръсно от всички мръсни места на света — изведнъж ми се стори познат. Минавайки покрай него, го потупах по рамото. Той се стресна и се обърна. В този миг дойде ред аз да се стресна от изумление.
Читать дальше